— А ти какво очакваше? Да не искаш да ти каже, че разполагат с бойна група, която очиства онези, които се изпречат на пътя им. Въпреки това мисля, че теорията си я бива.
— Смятам да проведа няколко разговора с управителите на „Тау/Холд“ и да видя дали някой от тях няма да се притесни. А междувременно говорих и със секретарката на Хановър. Според нея е някой от семейството, който се притеснява да не изгуби наследството.
— Вече си имаш такъв човек. Как се казваше — снахата?
— Катрин Хановър, обаче аз не смятам така. Не допускам, че толкова открито би казала мотива си, ако е замесена. Въпреки това връзката със семейството е съвсем ясна. Обаче знаеш ли кое е най-интересното?
— Принципът на неопределеността?
— Какво?
— Най-интересното нещо. Принципът на неопределеността. Всъщност квантовата механика като цяло. Всичко в нея е ужасно интересно, обаче не съм сигурен, че разбирам по-голямата част.
Глицки отново взе ножа си, върна се до дъската за рязане и поклати глава:
— Защо разговаряш с баща си, Вини?
— Може би защото е толкова хубаво, когато разговорът свърши!
— Може би.
— Добре, добре — каза Харди. — Съжалявам, ако съм засегнал всички деликатни чувства в кухнята. Предавам се, Ейб. Кое е най-интересното нещо?
Той отново остави ножа си.
— Миси Д’Амиен не е похарчила един милион долара за ремонта на къщата.
Харди се облегна на плота и скръсти ръце:
— Малцина от нас го правят, Ейб. И защо това е толкова интересно?
— Защото всички, с които съм разговарял досега, го твърдяха. Секретарката на Хановър, снахата, Кунео. Споменаваха все тази цифра.
— И какво означава това?
— Ако е така, това означава, че са изчезнали половин милион долара.
— При кого са? Къде са отишли?
— Точно там е въпросът.
Бек членуваше в почетното общество в гимназията си, а едно от изискванията на организацията беше да се посещават общински извънучилищни мероприятия, в конкретния случай да се почистят някои градски паркове и други обществени места по линия на програмата за отстраняване на графити, започнала малко противоречиво.
Харди и Франи окачествиха като „характерна само за Сан Франциско особеност“ факта, че програмата създадена с цел да бъдат почистени част от най-неприличните рисунки, които скверняха почти всеки квадратен сантиметър от стените в някои квартали — бе обсъдена разпалено и почти бе отхвърлена в района на училището, понеже почистването представлявало потискане на артистичното себеизразяване на проблемните деца в града. Жителите на Сан Франциско и родителите, както и почти половината училищно настоятелство, се придържаха към убеждението, че пръскането на думи като „FUCK“ и други творчески епитети със спрей по билбордовете и по пейките на автобусните спирки и навсякъде другаде, където ти скимне, явно има терапевтичен ефект и се отразява добре на самоуважението на децата. Отново тази дума.
Все по-вбесена, Франи най-сетне се бе присъединила към дискусиите и в подкрепа на усилията на децата през последните няколко уикенда тя ходеше заедно с дъщеря си и нейните приятели, въоръжени с кофи и с почистващи препарати, и подпомагаше почистването. Току-що се бяха прибрали.
Момчетата все още приготвяха супата от бамя — Харди с току-що отворена бутилка бира до себе си белеше скариди над мивката, Глицки режеше френските наденички, а Винсънт махаше семето и кълцаше лютите червени чушлета.
— Какво готвите? — провикна се Ребека още от вратата. — Страхотно мирише! — Стъпките й се превърнаха в бяг по коридора и след минута тя влетя в кухнята. Последваха прегръдки. — Чичо Ейб! В два последователни дни! Здрасти, татко! Какво готвите, момчета? — Застана до печката с дървена лъжица в ръка. — Какво е това?
Вин се стрелна през стаята:
— Не, не, не, не! Никакво опитване! Това е вечерята, Франи се показа на няколко крачки зад дъщеря си.
Разчорлената й червена коса, която бе оставила да расте вече няколко месеца, се спускаше под раменете й, а страните й бяха зачервени, след като цял ден бе стояла на слънце. Беше облечена в къси панталонки с цвят каки и с розов потник, а зелените й очи искряха.
За миг Харди изпита толкова силна радост, че сякаш го прониза горещо острие в сърцето.
Слънцето се бе спуснало достатъчно ниско в късния следобед, проникваше през панорамния прозорец в предната част на къщата и по дюшемето в трапезарията се стелеше алено сияние, което се отразяваше нагоре и чак в кухнята. Зад гърба му прозорецът над мивката беше отворен и все още нетипично топлият за сезона вятър гъделичкаше тила му. Уханието на супата от бамя беше опияняващо, двете жени в семейството му се усмихваха и бяха толкова прелестни, че направо не му се вярваше, а синът му и най-добрият му приятел работеха заедно с него, за да приготвят нещо, което всички щяха да похапнат с удоволствие. Всичко, което му беше скъпо, бе близо до него, на сигурно място и защитено в тази стая и в този съвършен ден.