— Значи вече си разговаряла с полицията?
— Няколко пъти.
— Без адвокат?
— Не смятах, че ми трябва. Не знаех, че съм заподозряна. Първият път беше на мястото на пожара…
— Била си там?
— Да.
— Защо?
— Защото гореше къщата на свекъра ми, гледах репортажа по новините и отидох да видя какво става и дали не мога да помогна с нещо.
— И разговаря там с ченгетата?
— Да, с някой на име Кунео. И с инспектора по палежите. След това говорих и със заместник-началника Глицки. Само че те просто ме разпитваха за Пол. Свекъра ми. Пол Хановър.
— И това знам.
— Откъде знаеш?
— Случаят е много нашумял, Катрин. Всички в града знаят за него.
Гласът в телефонната слушалка прозвуча плахо:
— Така е, разбира се. Да не искаш да ми кажеш, че не е трябвало да говоря с полицията? Опитвах се да им съдействам.
Харди потърка челото си с една ръка и каза:
— Не. Добре е, че си им съдействала. Просто разсъждавам като полицай. Понякога е лош късмет да се говори пред полицията.
— Но аз не знаех, че съм заподозряна.
— Да, знам. Това най го обичат.
— Значи ме грози по-голяма опасност, отколкото си мислех?
Той не искаше тя да изпада в паника, затова съчини благородна лъжа:
— Може би не. Не знам. Какво търсиха в дома ти?
— Дрехите, с които бях облечена по време на пожара. Бяха в дрешника ми и в коша за пране, струва ми се.
— Значи все още не ги беше изпрала?
— Не, струва ми се. — След това попита с явно растящо безпокойство: — И това ли е проблем?
— Не знам дали „и“ това. Все още не знам какви са проблемите, Катрин. Какво направиха с дрехите?
— Отнесоха ги. Казаха, че ще ми ги върнат. Щели да ги изследват за… Не знам за какво. За нещо си.
— Взеха ли още нещо.
Мълчание.
— Катрин?
Сега вече ясно долови напрежението в гласа й:
— Някакви влакна от мокета в багажника ми. Там имаше разлят бензин. Виж, преди няколко седмици помогнах на една жена, на която й беше свършил бензинът…
— Катрин?
По линията се разнесе ридание.
Харди се поспря, за да вдигне капака и да разбърка супата, след това застана на входа на трапезарията. Глицки седеше на масата и явно нямаше нищо против да изчака Харди да приключи деловия си разговор, като прекара времето с Франи, която си беше наляла чаша шардоне. Децата не се виждаха никъде. Харди застана на входа на трапезарията, пъхнал ръце в джобовете си, облегнат на рамката.
— Е, Ейб, значи тази сутрин си претърсил дома й и не си ми споменал за това, защото…?
— За какво говориш? — свъси се Глицки.
— Говоря за заповедта за обиск на дрехите на Катрин Хановър и за колата и. Намерили са бензин в багажника й.
— Кой? Аз не съм… — той млъкна. — Кунео. Защо не ми е…
Харди знаеше отговора.
— Първо, защото не е искал да се намесваш, а сега доказва и че не е имало нужда да се намесваш. Иска сам да извърши ареста.
— Но… — започна да заеква Глицки, — ние не сме…
— Явно него това не го интересува. Той си има заподозрян и бърза.
Глицки стисна устни, белегът му релефно се открои, а сините му очи станаха сурови и безизразни.
— Арестувана ли е?
— Не още. Явно. Само че всеки момент и това може да стане.
— Тя ли го каза?
— В момента е изпаднала в паника. Не знам какво може да направи.
— Значи иска ти да я представляваш? — попита Глицки.
— Затова се обади.
— И ти мъдро й предложи да се обърне към някой друг, нали?
— Не точно — дълбоко си пое дъх Харди.
— Защо да го прави, Ейб? — попита Франи.
Глицки погледна към нея над масата:
— Защото съпругът ти не иска да има нищо общо с Катрин Хановър. — След това се обърна отново към Харди: — Прав ли съм?
Преди Харди да успее да отговори, Франи попита:
— Защо не?
— Заради Дан Кунео, затова. Той вече свързва двама ни с Диз в мислите си. А сега, ако Диз се набърка в този случай… — Изведнъж той рязко извърна глава: — Какво означава „не точно“, Диз? Това наистина не е добра идея.
— Така е, знам, обаче има и други съображения.
— Например?
— Например това, че я познавам. — Погледът му се насочи към Франи: — Катрин Хановър е Катрин Ръск.
— А коя е Катрин Ръск? — попита Глицки.
— Първата му приятелка — опита се да се усмихне смело Франи, обаче не се получи много.
— Ами радвам се за нея, обаче в момента не тя е неговото момиче, а ти. — После отново погледна към Дизмъс. — Кажи й.
Харди на свой ред се усмихна уморено:
— Сигурен съм, че тя го знае, но за протокола — той се приближи зад гърба на Франи и я целуна по главата — ти все още си моето момиче.