— Значи не мога да спечеля, каквото и да се случи?
— В основни линии е така. Но в момента се нуждая само от обща информация. — Харди се облегна: — Струва ми се, че бяхме стигнали до Тереза.
Раменете на Катрин се попрегърбиха. Харди скришом погледна часовника си — десет без четвърт — и си даде сметка, че разговорът им скоро трябва да приключи. Ако разследването наистина стигнеше до нея и ако той поемеше случая, щяха да разполагат с цялото време на света. Само че вече бяха започнали да обсъждат отношенията й със свекърва й и той искаше да чуе какво още има да му казва.
— Тя не ме одобрява и никога не ме е одобрявала.
— Защо?
— Де да знаех. Опитах се да бъда добра съпруга и майка и дори снаха, но тя е… Ами тя е жена с много труден характер. Има непоклатима представа какви трябва да бъдат жените, а аз просто не съм такава.
— И каква е тази представа?
— Ами, първо, според нея жената трябва да работи. Тя работи. Бет и Мери също работят. — Катрин замълча и поклати глава: — Само че това не е точно така, защото когато двамата с Уил се запознахме, аз работех, а тогава тя бе още по-отрицателно настроена към мен, отколкото е сега, колкото и да е трудно да си го представиш. — Отново въздъхна. — Просто не бях достатъчно добра за момчето й.
— Това трябва да е Уил.
— Златното момче — кимна тя. — Той би трябвало да се ожени за някоя с повече… не знам какво… амбиция. За жена, която би го стимулирала повече, за да разгърне истинските си възможности. А аз просто съм го обременила с едно семейство и съм си останала у дома, вместо да нося доходи вкъщи, затова той е бил принуден непрекъснато да се бори, за да свързва двата края. И точно затова не е успял да постигне същия успех като баща си.
— И за това си виновна ти?
— Абсолютно. Че как иначе? Защо изобщо ме питаш? Не може да е виновен Уил, така че кой остава? — Катрин внезапно погледна към вратата на кухнята, изправи се, затвори я и се върна на мястото си. Страните й бяха пламнали. — Само че най-голямата веселба започна, когато се родиха децата. Аз, разбира се, се оказах ужасна майка. Първо съм ги била разглезила, след това пък съм се държала твърде строго с тях. Първо съм им прощавала всичко, след това пък не съм ги оставяла да се забавляват. Не съм ги хранела както трябва, обличала съм ги ужасно. Съсипвала съм момичетата, защото не съм им давала пример като силна и работеща жена. Съсипвала съм и Сол, защото съм била прекалено мека с него. Освен в случаите, когато съм била твърде сурова и съм наранявала чувствителното му сърце. — Тя отметна назад косата от челото си и си пое въздух. — Е, започна да се получава, нали така?
— Всичко е наред.
— Знам, знам. — Катрин направи пауза. — Както и да е, накрая вече стана нетърпимо — тогава Сол беше на около пет години — и аз заявих на Тереза, че не искам да идва повече. Беше безмилостна и настройваше децата против мен. Убедих Уил да се съгласи. И знаеш ли какво направи тя тогава?
— Какво?
— Подаде молба в съда за правото си като баба да ги вижда. Срещу нас! По онова време двамата с Пол вече бяха разведени и в живота й беше останала единствено работата и внуците й. Просто прекали. Боже, какво време беше само!
— И какво се случи?
— Накрая Пол се намеси и ни накара да седнем и да се споразумеем. Нали Тереза не искала да раздели семейството? Нали не искала децата да не познават единствената си баба? В крайна сметка решихме, че тя може да идва да ги посещава разумно често, стига да престане да ме критикува, особено пред децата.
— И какъв беше резултатът.
— Учудващо добър. Макар че според мен тя все още смята, че и осемте й внучета са само нейна отговорност, защото нито едно от семействата не се е справило толкова добре, колкото Пол. Непрекъснато ни проверява колко сме спестили за обучението им в колеж и дали правим вноските за жилищата им. Авансови вноски! Обожавам тази дума! — Последна въздишка и сетне тя извинително сви рамене: — Както и да е, Тереза си е такава.
— Очарователно. — Харди отново погледна часовника си, след това погледна към нея. — Искаш ли да спрем? Доста неща изяснихме. Как се чувстваш?
Внезапно появилото се на лицето й топло изражение изцяло я преобрази:
— Знаеш ли, всъщност наистина съм добре. — Помълча и попита: — Не ти ли се струва някак невероятно, че седим тук и правим това?
— Честно казано, да — усмихна й се той.
— Добре, значи не съм само аз. Може би в крайна сметка наистина не си се променил чак толкова.
— Освен във всяка фибра на тялото си.
— Е, да, това е така, разбира се. Живот.
— Живот — повтори той и помежду им се възцари кратко мълчание.
Тя се пресегна и стисна ръката му: