Кметицата зае стола до масата и направи знак на Глицки да последва примера й, което той едва успя да направи, преди тя да грейне в професионална усмивка и да подхване:
— Трябва да ти призная, Ейб, че съм учудена и впечатлена, че ми се обаждаш в неделя сутринта. Не си ли почиваш?
— Ами, изникнаха някои неща. — Той започна с Кунео, с обвинението на Катрин Хановър в сексуален тормоз, със заповедта за обиск. Когато приключи, Уест се наведе към него по характерния си отривист начин, със скръстени крака и със здраво стиснати в скута ръце.
— Защо тази жена не е подала оплакване? Смяташ ли, че той наистина я е тормозил?
— Няма откъде да знам. Известно е, че той и в други случаи е правил аванси на свидетелки, но това не е доказателство, че се случило и сега.
Тя наклони глава на една страна:
— Не е ли?
— За жалост, формално погледнато, не е.
— Смешна работа. Подобна история на мен ми се струва доста… убедителна.
Глицки си позволи бледа усмивка.
— Само че онази жена Хановър няма да подаде оплакване, така че няма смисъл да го обсъждаме. Аз се старая да не се намесвам в разследването му, ако той е тръгнал по някаква следа. Точно това дойдох да обсъдим.
— И как го постигаш?
— По много начини всъщност. Затягането на обръча около един заподозрян е внимателно оркестриран балет и аз не искам да плаша свидетелите на Кунео, ако вече ги е накарал да проговорят.
— Значи всъщност ми казваш, че той те е изключил от разследването.
Той кимна.
— Разбира се, аз мога да се поразсмърдя, да се възползвам от чина си и всякакви подобни щуротии. Само че така само ще спра разследването. — Глицки сви рамене. — Напълно възможно е тя да го е извършила и той да я е спипал, което искаше и самата ти. Въпросът ми е обаче колко силен натиск искаш да окажа, за да остана в разследването?
Уест се намръщи и задраска с пръсти по плата на полата си:
— Просто искам да съм сигурна.
Глицки леко премести стола си под сянката на чадъра, след това отново седна небрежно, макар изобщо да не се чувстваше така. Време беше да накара кметицата да свали картите.
— Искаш ли отново да ми кажеш защо? Истинската причина?
Тя вирна брадичка и примигна бързо три-четири пъти.
— Какво имаш предвид?
Той задържа погледа й.
— Мисля, че знаеш какво имам предвид, Кейти — нарочно използва Глицки малкото й име.
Тя се извърна и погледна в празното пространство над рамото му.
— Не, не знам. Наистина.
— Добре, може би ще мога да ти помогна. — Глицки заговори тихо с безизразно лице: — Страхуваш се, че смъртта на Пол Хановър може да е била предупреждение за теб. И ако е така, не искаш да го разтълкуваш погрешно.
Тя остана съвършено неподвижно на мястото си доста време, след това напрежението я напусна и тя почти се усмихна:
— Франк Батист беше прав — наистина си те бива. — Пое си въздух. — Започна веднага след като бях избрана, с Харлан.
Не се налагаше да обяснява на Глицки кого има предвид. Харлан Фиск беше племенникът й — едро, често пъти добродушно и изключително политическо животно, което известно време работеше като инспектор под ръководството на Глицки в отдел „Убийства“. В момента беше един от единайсетимата градски контрольори.
— Харлан свързан ли е с това?
— Не. Поне не пряко. Обаче когато „Тау/Холд“ видяха накъде духа вятърът с мен, те му предложиха работа. Директор по сигурността.
Глицки за малко да се разсмее, само дето не намираше това за смешно.
— Защото е бил ченге ли?
— Отчасти. Най-вече. Мисля, че понеже сме роднини и понеже те смятаха, че той ще ми повлияе.
— Какво точно прави директорът по сигурността на „Тау/ Холд“?
Въпросът му накара кметицата да се усмихне със стиснати устни.
— На теория координира редовните общински служители и наетите униформени, които охраняват паркингите. На практика не е бог знае какво, обаче въпреки това заплащането е много добро. — Усмивката й беше изчезнала. — В случай че се питаш, сто и четирийсет хиляди долара. Беше си чист подкуп — продължи Уест. — Харлан директно им отказа и заяви, че не иска да има нищо общо с това.
— И те са отишли при Хановър?
Тя кимна.
— Той, вече говоря за Пол, ми каза, че е получил заплахи, само че не им отдава голямо значение. Вървели заедно с бизнеса. Случвало се непрекъснато и нямало за какво да се тревожи. Но когато… — тя притихна и замълча. — Не знам как да се справя с това, Ейб. Съжалявам. Не исках да играя двулично или лицемерно с теб. Обаче не знаех какво да правя и все още не знам. Истината е, че се страхувам. А ти си наясно, че един кмет — особено ако е жена — не бива да показва страх. Може да бъде користен, дребнав, егоистичен, арогантен и какво ли още не, но не бива да се страхува.