Когато сложи двете снимки една до друга, се потвърди онова, което бе забелязал, още първия път, когато бе видял снимката на Миси. Двете жени не си приличаха точно като близначки, но приликата беше ясно изразена. Спокойно можеха да бъдат сестри. И двете имаха високо и широко чело, волева брадичка и нос, добре очертани скули. Косата около челото и на двете бе израснала почти по еднакъв начин.
Около обяд Максин и Джоузеф Уилис седяха заедно с Кунео, този път в задната част на къщата си, на силната светлина в кухнята. Мълчаливо разглеждаха двете снимки, поставени една до друга. След около половин минута Максин вдигна глава и каза на Кунео:
— Клатите масата, инспекторе. Ако сте нетърпелив, защо не се поразходите малко, докато ние разглеждаме снимките.
Проблемът с разпознаването и разногласията между двамата съпрузи по въпроса седяха на масата заедно с тях като неканени гости. Кунео беше склонен да им даде колкото време искат, обаче му беше трудно да не се движи, докато ги чака. След като Максин го заговори, той помоли за чаша вода, затова се оказа до мивката, когато Джоузеф се обърна на стола си и каза:
— Ако се наложи да се закълна, щях да кажа, че е била Миси.
Не това се надяваше да чуе Кунео, но сега Максин — отначало толкова сигурна, че жената, която бе видяла, е била Миси — енергично клатеше глава.
— Не сте ли съгласна, госпожо Уилис? — попита Кунео. Беше се върнал на масата с чашата с вода и дърпаше стола си.
Тя посочи с показалец към цветната снимка на Катрин:
— Сигурна съм, че съм виждала тази жена и преди! Погледни Джоузеф!
Дребничкият мъж отново придърпа снимката точно пред себе си и се вгледа в нея. Джоузеф явно не искаше повече да обсъжда въпроса със съпругата си. Сега пък тя твърдеше — нали така?, — че миналата сряда не е била Миси Д’Амиен. Нещо повече, че жената, която и двамата са видели, е жената от другата снимка.
Дълбоко в сърцето си Джоузеф всъщност изобщо не беше сигурен, че е била която и да е от жените. Честно казано, той изобщо не бе гледал внимателно лицето на жената. Беше допуснал, че е привлекателната му съседка, на чиято походка често се бе възхищавал, само че този път вниманието му бе привлечено по-скоро от пищната гръд на жената. Този факт, а не лицето й, бе причината за съмненията му, че жената е била Миси Д’Амиен. Беше му се сторила по-пищна. Що се отнася до лицето, не беше сигурен, че изобщо е погледнал към него.
Сега вдигна поглед към Кунео.
— Ще оставя съпругата си да се произнесе по въпроса, инспекторе. Тя много добре знае кого е видяла. Ако каже, че миналата сряда сме видели жената на цветната снимка, значи е било така.
Както му бяха казали, Джефи от бензиностанцията на „Валеро“ работеше в неделя и обслужваше касата. Кунео си бе взел поука от срещата си със семейство Уилис и този път беше донесъл със себе си само снимката на Катрин Хановър.
Не се наложи Джефи да я разглежда дълго:
— Аха, тя е — каза той.
Трея Глицки влезе в дневната от задната част на къщата и се облегна на рамката на вратата на кухнята:
— Така, легна си.
След като най-сетне бе намерил време да прехвърли неделния брой на „Кроникъл“, Глицки бе седнал странично на кожения диван до предния им прозорец и го бе отворил, за да влезе чист въздух. Беше ранен следобед и върху него струеше слънчева светлина. Тонът на съпругата му издаваше тревога, затова Глицки остави вестника и понечи да стане.
— Добре ли си?
Тя кимна уморено, след това леко повдигна ръка, за да му каже да не става.
— Слава богу, че все още спи следобед.
— Чух какво ми каза, обаче не изглеждаш добре.
— И не се чувствам съвсем добре. — Трея затвори очи за момент. — Знам, че е необичайно, обаче имаш ли нещо против да си полегна за малко? Не искам да се тревожиш, но като че ли някой просто ме е изключил от контакта. Не знам какво става.
— Досещам се.
— Бременността ли? Така ли мислиш?
— Съвсем нормално е, нали? — сви рамене той.
Тя въздъхна дълбоко, а цялото й тяло издаваше умората й.
— Не и за мен. Никога не ми е прилошавало сутрин или нещо подобно с Рейни и с Рейчъл. С нито една от двете.
— Значи този път е различно. Върви да спиш — изопна пръст към нея той.
Главата й клюмна и тя въздъхна, но не помръдна.
— Събуди ме, когато тя се разбуди.
— Не ти обещавам. Искаш ли да те занеса?
— Не. Просто ще полегна за мъничко.
— Добре, върви.
Той стана и се приближи до нея. Тя стоеше със затворени очи, почти спеше права. Той я прегърна и я придърпа от прага.