Той погледна празния стол на Катрин, въздъхна и внимателно отвори плика.
— Тя се обади оттук, тъкмо го бяха прочели — каза Харди.
— И млъква — изръмжа Глицки, донякъде на себе си. — Да не искаш да отгатвам? — Стоеше до един от прозорците в кабинета на Харди и наблюдаваше уличното движение — по-скоро задръстване — на Сатър Стрийт долу. Беше пет и половина и бе все още светло и топло.
— Разбира се, че не. Ще ти кажа. — Харди седеше с вдигнати върху бюрото крака. — Ако ме помолиш учтиво, ще ти кажа.
— Добре. — Глицки свали ръка от щорите и се извърна наполовина към приятеля си. — Моля те.
— Стига, Ейб. Просто кажи: „Разкажи ми за завещанието“.
Глицки завъртя очи към тавана и призова цялото си търпение. Сетне въздъхна тежко:
— Добре, кажи ми за завещанието.
— Кажи „моля“ — поклати глава Харди.
— Няма. — Глицки поклати отвратено глава и се запъти към шкафа от черешово дърво, където Харди държеше стреличките си дартс. От шест месеца не беше крал от стреличките му и на влизане си мислеше, че тъкмо вече е време. Ако приятелят му случайно излезеше от стаята.
— Ако кажеш „моля“, обещавам да ти кажа — широко ухилен заяви Харди.
Глицки се приближи към шкафа, отвори страничните вратички и отвътре се показа „професионалната“ мишена в черно, жълто, червено и зелено. Обичайните три волфрамови стрелички на Харди висяха в малките си държачи с прикрепени за тях сини лентички. Глицки ги издърпа и без да погледне към Харди, се приближи към линията от тъмно дърво на светлото дюшеме, вградена на два метра и половина от дъската. Обърна се, метна първата стреличка и уцели право в средата на мишената. Отново се обърна и постави другите две стрелички върху бюрото на Харди.
— Добре — каза Харди, — попадението в центъра се брои за „моля“. — Погледна стрелите и вдигна очи към Глицки. — Хановър не е променил завещанието. Миси не е спомената. Всички пари остават а семейството.
— Колко са?
— Ами… — Харди свали крака от бюрото и взе стрелите, — малко е сложно заради цялото недвижимо имущество, инвестициите и различните други ликвидни средства…
— Ликвидни. Много хубава дума.
— Благодаря. — Харди беше заобиколил бюрото и бе застанал на линията за хвърляне. — Но по най-груби изчисления състоянието възлиза на около седемнайсет — осемнайсет милиона. — Хвърли двете стрелички бързо една след друга. Две по двайсет. Отново се облегна на бюрото си. — Което, разбира се, не е най-добрата новина на света за Катрин.
— Нито за когото и да е от тях, ако нямат алиби, което според Кунео е така. Освен бившата му жена Тереза.
— Може би не е никой от семейството. Научи ли нещо за „Тау/Холд“?
Глицки поклати глава.
— Разговарях с много хора. С Харлан Фиск, отново с Гранат, ходих до офиса на корпорацията в Сан Бруно. Страхотна сбирщина. Нищо. — Облегна се назад и прокара и двете си ръце по късата си коса. — Знам, че съм ченге и би трябвало да се радвам, че имаме заподозрян, обаче не смятам, че Кунео е прав. Катрин просто не е човекът. Още от самото начало.
— Много те обичам, когато говориш такива неща — каза Харди. Всъщност обаче съвсем не беше въодушевен. Той откровено не вярваше, въпреки кротките и самокритичните протести на Катрин — „Напоследък съм толкова разпиляна. Мисля, че целият този стрес унищожава мозъчните ми клетки“, — че тя просто е забравила, че завещанието ще се чете днес. Можеше да му каже, че не иска да е в една стая със съпруга си, и той сигурно щеше да го приеме. Но въпреки стреса от любовната връзка на съпруга й, призовката за явяване пред голямото жури и полицейската заповед за обиск на дома й, Харди не можеше да не си помисли, че всеки средностатистически човек не би забравил, че това е денят, когато му предстои да узнае дали ще стане милионер, или не. Седнал пред бюрото си, забравил за стрелите на таблото, той изложи всичко това.
— Тя не е забравила, че завещанието ще се чете днес, уверявам те.
Глицки, приседнал в крайчеца на дивана, го изслуша, без да го прекъсва, и след това каза:
— Признавам, че е малко вероятно. Но защо й е да се преструва?
— Заради представлението. Всъщност не е било необходимо да присъства на четенето, нали? Присъствието й не би променило нищо. Само че така ме убеждава в какво трудно положение се намира, кара ме да захапя въдицата.
— Ами обади й се и й кажи да си гледа работата.
— Знам, знам. Изкушавам се да го направя. Само че, ако наистина е забравила?
— Нали току-що много убедително каза, че това е малко вероятно.