— Не знам. Важно ли е?
— Не. Тоест, не знам как би могло да е важно. Просто не е въпрос, на който нямам отговор. Започваме след няколко часа, Фран. Не може да имам въпроси, на които нямам отговор. Не сега.
Франи се обърна на една страна и се премести към него:
— Ако е важно, ще получиш отговор, когато ти потрябва. Но в момента се нуждаеш единствено от сън.
— Такава бъркотия — дълбоко въздъхна той.
— Ще се оправиш.
— Не мога да повярвам, че Мариан не си направи отвод.
— Това е добър знак, не забравяй. Възможност за обжалване. Сам ми го каза.
— Нито пък смени мястото? Как е възможно да провежда процеса тук? Съдебните заседатели са повлияни. Усещам го.
— Искам да те попитам нещо.
— Какво?
— През цялата нощ ли ще обмисляш всичко това?
— Не, надявам се, че няма. — След това: — Права си. Трябва да престана.
— Добре. Тогава спри. Не се измъчвай.
Той я прегърна:
— Казах ли ти, че имаш право?
— Да.
— Така е.
— Знам. — Тя го целуна отстрани по лицето. — Хайде да се опитаме да заспим, а?
— Добре. — И после, когато се унасяше: — Обичам те, да знаеш.
— Знам. Аз също — отвърна тя и отново го целуна по бузата.
След две минути Харди дишаше равно и дълбоко.
На Франи й бе нужно повече време.
Харди беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на червено и синьо райе. Според часовника на печката часът беше 6:42. Както обикновено, най-напред си бе сипал кафе, беше го изпил и си беше дал сметка, че ако Трея не е започнала да ражда през нощта, Глицки ще си бъде у дома и ще е буден.
Той вдигна на второто позвъняване с ведрото:
— Дано да е нещо важно.
Харди също не губи време в празни приказки:
— Къде е колата на Миси?
— Не знам. В Боливия?
— Защо го казваш?
— Не сме ли малко напрегнати тази сутрин? О, сетих се. Процесът…
Харди го прекъсна:
— Знаеш ли нещо такова? Колата наистина ли е в Боливия?
— Откъде да знам? Ще бъда много учуден. Просто Боливия ми се стори подходящ отговор. За какво става дума?
— Снощи сънувах.
— И какво от това?
— Не знам какво означава? Защо го сънувах, ако не значи нищо?
— Предавам се — отвърна Глицки. — Защото сънищата са случайни?
— Не толкова, колкото предполагаш. Дадох си сметка, че това е нещо, което така и не проверих. Питах се дали ти си го проверил.
— Не съм.
— Знаеш ли нещо по въпроса? Тя е била собственик на колата, нали?
— Да. — Неуспехът на Глицки да намери друг заподозрян и безплодното му разследване до този момент го бяха превърнали в бюро справки за Харди във връзка с всички подробности по случая Хановър. — Тя е карала черен мерцедес като този на Катрин Хановър.
— Добре, обаче къде е?
— Този път наистина ли да позная? Паркиран е в някой гараж. Какво целиш?
Харди отново отпи от кафето си.
— Прибира се у дома отнякъде. Къде е била? Тя не е работила?
— Това да не е игра на въпроси и отговори? Пазарувала е или е била навън с приятелка.
— Както и да е — продължи Харди, — това няма значение. Важното е, че тя се прибира у дома и паркира…
— Може да е взела такси. Или дори трамвая…
— Съмнявам се, но и в двата случая колата й трябва да е някъде близо до Аламо Скуеър. И двамата Уилис говориха за нейната кола.
— Добре, значи колата й е паркирана някъде до Аламо Скуеър.
— След това е била убита в къщата. Колата на Пол е в гаража. Няма втора кола. Къде е изчезнала?
— Ако е била на улицата, или е била вдигната от „паяк“, или е открадната. Загадката е решена. Приятно ми беше, че те чух. — Гласът на Глицки се промени, омекна: — Едно малко сладко същество ме дърпа за крака и иска да закусва, нали така, миличка?
— Значи смяташ, че не е важно? — попита Харди.
— Да, така е. Просто смятам, че имаш сценична треска преди процеса.
— И ти щеше да имаш треска, ако клиентът ти беше невинен и ти го знаеше.
Продължителна пауза.
— Виж, Диз, затова се правят процеси. Можеш да го докажеш там.
— Не се налага да доказвам нищо! Точно там е работата. Те трябва да докажат, че тя го е извършила. Задължението да намери доказателства винаги се пада на обвинението.
Гласът на Глицки прозвуча учудващо благо:
— Да, така е, за момент забравих.
Нервиран заради предстоящия ден и съзнавайки, че е прекалил, Харди започна да се извинява:
— Извинявай, Ейб, просто…
— Хей, млъквай — все още благо каза приятелят му. — Ще ти намеря колата. Сега кажи „Благодаря, Ейб“ и затваряй.
— Благодаря, Ейб.
— Пак заповядай.
Трея беше престанала да ходи на работа през седмицата преди термина. На теория можеше да спи до късно всеки ден, само че това не беше в природата й. Обаждането на Харди сутринта също не бе помогнало много в това отношение.