Глицки ядеше кетчуп и бъркани яйца, а не бъркани яйца и кетчуп, заедно с Рейчъл — „една голяма лъжица за татко, една голяма лъжица за Рейчъл“, — когато съпругата му се появи на прага на кухнята.
— Кой беше толкова рано?
— Диз. Изпаднал е в нервна криза.
— Катрин Хановър?
— Твърди, че е невинна — кимна той.
— Ти също.
— Да, обаче само скришно у дома. Всъщност ми се струва, че за Диз е малко по-трудно.
— Защо?
— Ще му е по-лесно, ако мисли, че клиентката му е виновна, не си ли съгласна? Така поне си знаеш, че човекът си го заслужава, и не се чувстваш много зле. Ако не го осъдят, печелиш и ти става хубаво. Но ако мислиш, че всъщност не е виновен… Според мен това го измъчва.
— Точно както измъчва и теб.
— Е, мен не точно ме измъчва. Обаче на свобода е някой, който не трябва да бъде.
— Много искаш да го хванеш, нали?
— Или нея. Който и да е. Да, искам да ги хвана.
Изражението на лицето на Глицки беше по-трезво и за това си имаше причина. След като миналата пролет Дан Кунео и Крис Роузън бяха принудили съдебните заседатели да възобновят съдебното преследване срещу Катрин Хановър, двамата бяха надушили за някогашната лична връзка между Харди и неговата клиентка. За инспектора от отдел „Убийства“ и за заместник-прокурора тези отношения изобщо не бяха невинни — не че даваха и пет пари за сексуалната връзка (която в таблоидната среда около политическите кръгове в Сан Франциско и двамата приемаха без всякакво съмнение). Работейки заедно по случая, Кунео и Роузън незабавно възприеха отношенията между Харди и Катрин като поредното ниво в своята теория за съществуващ заговор. Сега вече не ставаше въпрос само за Кунео, Глицки и Кейти Уест. И тримата вече бяха пряко свързани е обвиняемата чрез сензационен и силно политизиран процес за двойно убийство. Нямаше друг начин, освен да са заговорничили с цел осигуряване на някакво прикритие.
Междувременно Глицки бе продължил своето самостоятелно и донякъде паралелно разследване на „Тау/Холд“ и на другите делови и политически начинания на Пол Хановър, когато рано една вечер без всякакво предупреждение в кабинета му се яви федералният агент Бил Шайлър.
Не всеки ден и дори не всеки месец агенти на ФБР се отбиват в кабинета на заместник-началника на инспекторите, така че явно Шайлър беше дошъл с точно определена цел фактът, че идваше извън обичайното работно време, също беше интересен. Макар че отношенията между двамата мъже до този момент бяха непринудени и колегиални, те не губиха време в празни приказки и направо минаха на темата.
— Струва ми се, че би искал да знаеш, че преди няколко дни ми се обади Крис Роузън, един от местните прокурори. Задаваше ми въпроси за теб.
Седнал зад бюрото си в кехлибарения здрач, Глицки потъна дълбоко в стола, допрял пръсти до устните си. От две години напрегнато очакваше подобен разговор и сега, когато това се случи, изпита едва ли не облекчение. Обаче се направи, че нищо не разбира.
— Какво искаше да знае?
— Проследяваше доклад от лейтенант Лание, който те е разпитвал в деня, когато е бил разстрелян Бари Джърсън — каза Шайлър. — Помниш ли?
— Много добре, но какво общо имаш ти с това?
— Нищо пряко. Но ти си споменал името ми пред Лание и си казал, че си ми се обадил по-рано през деня.
— Така е, защото наистина ти се обадих, Бил.
— Знам, спомням си. Помоли ме да свикам част от хората си и да ти помогна при извършването на един арест. На клиента на твоя приятел Харди, ако не ме лъже паметта. Само че нямаше достатъчно време.
— Точно така. Това се случи. Какъв е проблемът? — попита Глицки.
— Не съм сигурен, Ейб. — Шайлър беше широкоплещест и атлетичен мъж, винаги добре облечен, с издължена глава и с много къса руса коса. Сега се наведе напред в стола си. — Роузън, разбира се, не ми каза, но поиска да потвърдя думите ти за онова, което си направил тогава. Попита ме дали си провел операцията и без моите хора.
— Това би било глупаво и непредпазливо.
— И аз така му казах — кимна Шайлър. — Но истинският отговор е, че всъщност не съм проследил действията ти след това. Не знам какво си направил.
В притъмнялата стая Глицки духна между сключените си пръсти.
— Алибито ти е, че… — продължи Шайлър.
Глицки се изправи на стола си:
— Ау! Алиби! Той произнесе думата алиби!
— Алибито ти е, че си прекарал деня с Джина Роук, партньорката на Харди в кантората, в нейния апартамент.
— Защото точно така беше. Годеникът й току-що беше починал. С Джина сме приятели, Бил. Тя имаше нужда от компания и аз бях с нея. — Това беше истина, макар че всъщност той не беше с Роук в апартамента й, а на Кей 70, където и двамата бяха участвали в престрелката, в която беше загинал Джърсън и още петима други. Така че онова, което казваше на Шайлър, беше едновременно истина и лъжа. — Какво очакваш да ти кажа, Бил?