17
Единственият свидетел преди обедната почивка беше Джон Страут, лишеният от възраст и обикновено непротиворечив участник във всеки процес за убийство в Сан Франциско, на който бе присъствал Харди. Колкото и прозаично да изглеждаше, обикновено едно от първите задължения на обвинението бе да установи, че наистина е било извършено убийство. Или две убийства, както беше в този случай.
Харди бе проучвал експертизите и резултатите от аутопсията, докато не му се зави свят, опитвайки се да намери някаква сламка, за да хвърли съмнение върху причината за смъртта или, по-конкретно, да въведе отново идеята за убийство и за самоубийство. Това със сигурност не му се струваше добра идея, ако човек знае всички факти, както ги знаеше той. Всъщност вероятността бе толкова нищожна, че бе почти невероятна. Все пак не виждаше с какво може да навреди, ако даде на съдебните заседатели макар и нищожно основание за съмнение по този въпрос.
Затова когато Роузън приключи с неособено строгия си разпит за очевидната причина за смъртта на двете жертви, Харди се изправи и се приближи към свидетелското място, на което Страут седеше съвършено непринудено. Както някои хора с течение на времето започват да приличат на кучетата си, съдебният лекар Страут с течение на времето все повече заприличваше на труп. Страут беше висок близо метър и деветдесет, изпит и блед, а изпъстрените му с бръчки страни бяха покрити с подобна на креп кожа, която потъваше във вдлъбнатините на лицето му. Изпъкналата му адамова ябълка подскачаше при всяко често преглъщане. Въпреки всичко обаче той някак бе успял да запази младежкото си излъчване — непокорна бяла коса, бледосини очи, които бяха виждали какво ли не и в повечето случаи го посрещаха със смях. Заговореше ли, провлеченият му южняшки акцент представяше думите му в сардонична светлина. Макар че тук — на свидетелското място и под клетва — той се опитваше да се държи строго професионално.
Харди го познаваше от трийсет години и го поздрави сърдечно, след това премина на въпроса:
— Вие свидетелствахте, че и господин Хановър, и госпожица Д’Амиен са починали от огнестрелна рана в главата, така ли е?
— Да, така е. — Страут се бе облегнал на мястото си, ръцете му почиваха върху ръкохватките, а дългите му крака бяха кръстосани в тясното свидетелско място, като глезенът на единия почиваше върху коляното на другия.
В примитивната простота на съдебната зала Роузън бе представил поставена на триножник рисунка на главите на двете жертви, на която се виждаха входните и изходните рани и траекторията на куршумите. Харди се зае най-напред с местоположението на раната в главата на Миси и поиска да потвърди, че тя е разположена в горната част на тила.
— Нека ви попитам, докторе, възможно ли е човек сам да си нанесе подобна рана?
Първоначалната реакция на Страут, която той бързо овладя, беше искра в бледите му очи. Познаваше Харди, а въпросът беше привидно толкова глупав, че той просто не знаеше как да му отговори освен със сарказъм. Само че въпросът го извади от благодушната му летаргия. Свали крака си и се изправи на мястото си.
— По мое мнение би било до голяма степен невъзможно човек сам да си нанесе подобна рана.
— Невъзможно ли казахте?
— Точно така.
— Добре, да насочим вниманието си към раната на господин Хановър. Въпросът е същият.
— Може ли да се е прострелял сам там, над дясното ухо?
— Да — каза Харди.
— Ами, не. Така смятам.
— Но за разлика от случая с Миси Д’Амиен това не е невъзможно?
— Не, не е, ако го е направил с лявата си ръка, но дори тогава, траекторията… — Той замълча и поклати глава с известна решимост: — Не, твърдя, че не е възможно.
— Не е ли, докторе? И защо?
— Защото е боледувал от полиомиелит като по-млад и не е можел да използва дясната си ръка.
Харди кимна при това забележително откритие и потърси с очи вниманието на съдебните заседатели.
— Значи не е можел да вдигне с дясната си ръка оръжието до мястото, където то би трябвало да се намира, за да произведе смъртоносния за него изстрел? Това ли казвате?
Страут бе присвил очите си до тесни цепки. Той беше известен с това, че не обича да оспорват медицинските му заключения — нито в, нито извън съда.
— Така смятам. Да.
— Така смятате ли, докторе? Да приема ли, че не сте имали възможност да прегледате господин Хановър, докато е бил жив?
— Не, разбира се, че не.
— Не. В такъв случай, докато преглеждахте тялото на господин Хановър след смъртта му, установихте ли, че мускулите на дясната му ръка са атрофирали или безполезни?