Трея беше опитна родилка. Стигнаха в болницата доста преди девет часа сутринта и след осемчасови родилни болки, по време на които Глицки дишаше заедно с нея, тя роди почти четирикилограмово момче, което нарекоха Закари. Бебето се разплака юначно, след като пое първата си глътка въздух, и изглеждаше идеално оформено. Глицки преряза пъпната връв. Гинеколожката на Трея, Джойс Гавелин, го оцени на осем и девет по скалата на Апгар, което беше много добър показател.
Само че след по-малко от час еуфорията от успешното раждане отстъпи място на внезапно появила се сериозна тревога. Доктор Гавелин се занимаваше с обичайните следродилни мерки — епизиотомията, отстраняването на плацентата и така нататък, — а през цялото време Закари лежеше сгушен до корема на майка си в родилната зала. Лекарката изпрати майката и бебето в стаята им в родилното отделение и Глицки вървеше редом до количката по коридора, докато се настанят в частната стая, за която бяха помолили. Там болницата щеше да им осигури специална вечеря и той се надяваше да прекара нощта със съпругата и със сина си. След като се увери, че Трея и Закари са настанени добре — момченцето веднага започна да суче, — Глицки излезе в коридора да се обади на баща си, Нат, за да му съобщи радостната новина, и да провери как е Рейчъл, която беше при него. Всичко беше наред.
Обаче когато се върна в стаята при Трея тя плачеше, а Закари го нямаше. Доктор Гавелин беше дошла за по-сериозен преглед на новороденото, но макар той да бе започнал като рутинна и повърхностна процедура, всичко се променило, когато тя притиснала стетоскопа си до гърдичките на бебето. Обикновено бодрото й и жизнерадостно поведение тутакси се променило.
— Какво има? Джойс, кажи ми! Всичко наред ли е?
Само че доктор Гавелин, вече смръщена, вдигна ръка, за да накара Трея да замълчи, и премести стетоскопа си на друго място на гърдите на бебето, после на друго, после на гърба му. Въздъхна дълбоко, затвори очи за миг, вероятно заради болката, която щеше да предизвика.
— Не искам да те тревожа, Трея, но малкото ти момченце има шум на сърцето — каза тя. — Бих искала един от колегите ми да го преслуша и може би да му направи някои изследвания. Трябва да отведем Закари за малко.
— Да го отведете? Защо?
Лекарката положи ръка върху ръката на Трея с надеждата да й подейства успокоително:
— Както ти казах, ще му направим някои изследвания, рентгенови снимки. Може би ще успеем да разберем по-добре на какво се дължи шумът. Имаме страхотен педиатър кардиолог…
— Не можете ли да ги направите тук? Да дойде някой и…
— Не мисля. Ще трябва да направим най-малкото рентгенова снимка и ехокардиограма. Може би и някои други изследвания.
— Какви други изследвания?
— Трябва да разберем с какво си имаме работа, Трея.
— Но напи току-що казахте, че е само шум. Напи това е често срещано?
— Някои видове шум са.
— Но не и този?
Доктор Гавелин премести ръката си и стисна дланта на Трея:
— Не знам — благо каза тя. — Точно затова искам да го погледне специалист.
И така, когато Глицки се върна от телефона, Закари вече го нямаше.
Малко по-късно доброволците от родилното отделение поднесоха специалната вечеря, поръчана за тази стая, и останаха смутени от факта, че бебето не беше при родителите си, които седяха на леглото, притихнали и явно разстроени, и се държаха за ръце. Дори не погледнаха към храната. Накрая, когато санитарите дойдоха, за да приберат недокоснатите подноси, Глицки реши, че трябва да предприеме нещо. Нямаше представа колко време двамата с Трея бяха седели и бяха чакали, но изведнъж изпита необходимост да действа. Трябваше да получи сведения. Първо, къде се намираше синът му? И какво точно му имаше?
Каза на Трея, че ще се върне, когато научи нещо, и излезе в коридора. Веднага разпозна Гавелин и по-възрастния мъж, които се приближаваха към него и се консултираха, навели глави един към друга. Вероятно някой от тях беше вдигнал поглед и го беше забелязал, защото, без да го обсъждат много, те явно решиха, че Гавелин ще влезе в стаята да поговори с Трея, а другият лекар — приведеният, тъжен и благ човек — ще съобщи новината на Глицки.
Твърде притеснен, за да оспорва логистиката — защо не разговарят с него и с Трея едновременно?, — Глицки последва Трублъд до малката стаичка и още преди да седнат го попита:
— Кога мога да видя сина си?
— Не мога да ви кажа точно. — Глицки разпозна нещо в тона на Трублъд — състрадателният, но някак безплътен тон, който самият той бе използвал много пъти, когато трябваше да осведоми роднините за смъртта на техен близък. Знаеше, че думите трябва да бъдат ясни и внимателно подбрани, за да предотвратят отрицанието. Човек представяше обективен факт, който не може да бъде променен, колкото и да бе болезнен. Този тон сам по себе си стана причина сърцето на Глицки да се свие в пристъп на паника. Следващите думи на Трублъд, произнесени дори още по-внимателно, бяха много тежко изпитание за психиката му: