Роалд Дал
Моят чичо Осуалд
„Обожавам лудорийките!“
I.
Отново започва да ми се иска да почета паметта на чичо си Осуалд. Става въпрос за покойния Осуалд Хендрикс Корнелиус, разбира се — познавача, бонвивана, колекционера на паяци, скорпиони и бастуни, любителя на операта, експерта по китайски порцелан, прелъстителя на жени и без съмнение най-големия развратник на всички времена. Славата на всеки един от знаменитите съперници за тази титла избледнява позорно, когато досието му бъде сравнено с това на чичо Осуалд. Особено тази на бедничкия Казанова. След състезанието той изглежда като човек, който просто е страдал от сериозна повреда на половия си орган.
Петнайсет години изтекоха, откакто дадох за публикуване първия малък откъс от дневниците на Осуалд. Това беше през 1964 година. По онова време си направих труда да подбера нещо, което не би шокирало публиката и ако си спомняте, епизодът съдържаше невинното, макар и доста свободно описание на съвкуплението на чичо Осуалд с някаква прокажена в Синайската пустиня.
Дотук добре. Само дето се наложи да чакам цели десет години, до 1974 г. докато си позволя риска да отпечатам втори епизод от същите дневници. И този път бях изключително внимателен в подбора: исках да намеря нещо, което да се приближава в максимална степен, по стандартите на Осуалд, разбира се, до подходящото да бъде прочетено от викария в малка селска църквица пред посетителите на Неделното училище. Този път в епизода се разказваше за откриването на някакъв толкова възбуждащ парфюм, че който мъж го подушел върху жена, бил неспособен да се въздържи и я обладавал на място.
Публикуването на тази тривиална историйка не предизвика особени вълнения, но даде отражението си под друга форма: пощенската ми кутия изведнъж започна да прелива от писма на жени, които бяха готови да дадат живота си за една капчица от вълшебната течност. Доста мъже се обърнаха към мен със същата молба, включително един особено противен африкански диктатор, един британски министър от лейбъристкия кабинет и един кардинал от Светото папство. Някакъв принц от Саудитска Арабия ми предложи огромна сума в швейцарски франкове, а един тип с тъмен костюм от Американското Централно Разузнавателно Управление дойде веднъж у нас с куфарче, натъпкано със стодоларови банкноти. Парфюмът на Осуалд, обясни ми той, би могъл да злепостави почти всеки руски държавник или дипломат по света, затова ЦРУ искало да купи формулата.
За съжаление не притежавах нито капка от магическата течност и с това нещата приключиха.
И ето че сега, пет години след публикуването на историята с парфюма, реших отново да дам възможност на обществеността да надзърне в личния живот на чичо. Частта, която избрах този път, е от том ХХ-ти, написан през 1938 г., когато Осуалд е бил на четиридесет и три години, в разцвета на силите си. В нея са споменати имената на доста популярни личности, с което рискувам семействата и приятелите им да се засегнат от написаното, затова мога само да се надявам, че те ще проявят благосклонност и не ще се усъмнят в чистотата на подбудите ми. Защото дневниците на Осуалд са един документ с огромна научна и историческа стойност и би било истинска трагедия, ако никога не им бъде позволено да видят бял свят.
И така, тук започва откъсът от том ХХ-ти на дневниците на Осуалд Хендрикс Корнелиус, дума по дума, както той го е написал:
Лондон, юли, 1938
Току-що се прибрах от работилниците на „Лагонда“ в Стейнс. Доволен съм от посещението. У. О. Бентли ме покани на обяд (сьомга от Ъск и бутилка „Монтраше“). Обсъждахме допълнителните разходи по новия ми V12. Обеща ми клаксон, който да изпълнява Son gia mille e Tre на Моцарт абсолютно вярно. Някои може би ще погледнат на това като на детинщина, но няма да са прави, защото този клаксон ще ми припомня, всеки път, когато го надуя, че до онзи момент добрият стар Дон Джовани бил дефлорирал хиляда и три сочни испански моми. Казах на Бентли, че седалките ми трябва да бъдат тапицирани с дребнолюспест алигатор, а фурнирът да бъде от английски тис. Защо тис ли? Просто защото изпитвам подчертани предпочитания към цвета и шарката на това дърво.
А какъв невероятен човек е този Бентли! И какъв страхотен късмет извадиха „Лагонда“ като го взеха на работа! Тъжно е, като си помислиш, как човекът, изобретил и дал името си на най-прекрасната кола в света, бе принуден да напусне собствената си компания и да търси работа в конкурентна фирма. За сметка на това обаче, новите Лагонди са направо ненадминати и аз лично не бих взел друга кола. Лагондата, естествено, няма да е евтина. Ще ми струва толкова хиляди, колкото никога не съм си представял, че мога да дам за един автомобил.