За няколко секунди настъпи тишина. Деветимата чужденци и британският посланик учтиво чакаха да продължа. Те ме наблюдаваха със смесица от толерантност и шеговитост. Този млад момък, като че ли си казваха те, се държи малко дръзко като ораторства така пред нас, но нека да го изслушаме. По-добре, отколкото да говорим за политика.
— Не се опитвайте да ми казвате, че са оставили момче на вашата възраст да се занимава с тайните им — усмихна се сър Чарлс със своята разпадаща се керамична уста.
— Това не са военни тайни, сър — казах аз. — Те не биха могли да се използват срещу държавните интереси. Напротив, това са открития, които ще помогнат на цялото човечество.
— Разкажете ни за тях тогава — каза сър Чарлс и си запали една голяма пура. — Тук се е събрала изискана публика, която очаква да чуе вашия разказ.
— Мисля, че това, което се прави там в момента, е най-големият пробив в науката след Пастьор — казах аз. — То ще промени света.
Френският министър на външните работи подсмръкна шумно през косматите си ноздри.
— О, имате си втори Пастьор в Англия, така ли? — каза той. — Е, в такъв случай много бих искал да чуя за него.
Не ми харесваше този външен министър. Беше мазен, гладък и остър като бръснач. Трябваше да внимавам с него.
— Ако светът наистина ще се променя, малко съм учуден, че тази информация още не си е проправила път до бюрото ми — каза сър Чарлс.
Успокой играта, Осуалд, казах си аз, едва си започнал и вече ги караш да не ти вярват.
— Извинете ме, сър, но там е работата, че той още нищо не е публикувал.
— Кой още нищо не е публикувал? Кой е той?
— Професор Юсупов, сър.
Руският посланик свали чашата от устата си и каза:
— Юсупов? Той да не е руснак?
— Да, сър, руснак е.
— Тогава как е възможно да не съм чувал за него?
Нямах намерение да оставя тоя черноок, брадат казак да ми провали плановете, затова си замълчах.
— Е, добре, млади момко — каза накрая сър Чарлс, — разкажете ни за най-големия научен пробив на нашето време. Не бива да ни държите в напрежение, нали разбирате.
Поех си няколко дълбоки глътки въздух и отпих от чашата си с портвайн. Решителният миг бе настъпил. Молех се на бога да не объркам нещо.
— Години наред — започнах аз — професор Юсупов се занимава с една теория, която твърди, че семената на узрелия нар съдържат в себе си вещество, което има свойството да подмладява.
— Ние имаме хиляди и хиляди нарове в нашата страна! — възкликна гордо италианският посланик.
— Тихо, Емилио — каза сър Чарлс. — Остави момчето да говори.
— В продължение на двайсет и седем години — продължих аз — професор Юсупов изучавал семената на нара. Това се превърнало в негова фиксидея. Спял в лабораторията. Не се показвал в обществото. Дори не се оженил. Навсякъде около него се търкаляли нарове и семената им.
— Много се извинявам — прекъсна ме японското човече, — но защо точно нарове? Защо не къпини, например?
— Не мога да ви отговоря на този въпрос, сър — казах аз. — Предполагам, че професорът просто е имал някакво предчувствие.
— Хм, доста дълго време е пропилял за едно предчувствие — обади се сър Чарлс. — Както и да е. Продължавайте, млади човече. Не бива да ви прекъсваме.
— През месец януари миналата година търпението на професора най-сетне бе възнаградено. Ето какво направи той: разряза семката на един нар и започна да изучава съдържанието й частица по частица под много мощен микроскоп. И тогава откри в самата й сърцевина микроскопична червена точица от растителна тъкан, която не бе забелязвал никога преди. Професорът изолира тази червена точица от другите съставки, но очевидно тя беше прекалено нищожна, за да може сама да послужи за нещо. Затова той се залови да разреже сто нарови семки и да изолира от тях сто микроскопични червени точици. Точно в тази част от работата ме помоли да му асистирам. Тя ни отне цяла седмица.
Отпих още една глътка портвайн. Всички чакаха да продължа.
— И така, най-сетне имахме сто от микроскопичните точици, но дори когато ги събрахме на куп, беше невъзможно да ги видим с просто око.
— И казвате, че бяха червени тези точици, така ли? — попита унгарският посланик.
— Да, под микроскопа имаха великолепен ален цвят.
— И какво направи с тях професорът?
— Даде ги на един плъх.