Той се оказа много по-готов, отколкото бях предполагал. Когато рускинята се върна на следващия ден, поиска петстотин таблетки!
— Но те струват по двеста и петдесет франка всяка!
— Няма значение. Приятелките ми са готови да дадат всичко за тях. Разказах им какво се случи вчера с мен и сега всички ги искат.
— В момента мога да ви дам сто, не повече. Останалите по-късно. Имате ли пари?
— Разбира се.
— Мога ли да ви предложа нещо, мадам?
— Какво?
— Страхувам се, че ако само жената вземе от тези хапчета, ще стане неприятно агресивна. А мъжете не харесват това. На мен не ми хареса вчера.
— Е, и?
— Може би е най-добре, когато някоя жена реши да използва тези хапчета, да предлага от тях и на мъжа, за да не се получават неудобни ситуации. Така двамата партньори ще бъдат квит.
— Да, има логика в това, което казвате.
(Не само логика, но и печалба! Продажбите щяха да се удвоят!)
— Партньорът ви трябва да вземе от по-големите хапчета, мъжките. Те са с по-голяма доза активно вещество, просто защото мъжете са по-едри от жените.
— Винаги сигурни, че партньорът ще е мъж! — каза тя с лека усмивка.
— Това вече си е ваш проблем — отвърнах аз. — Вие решавате.
— Е, добре тогава. Дайте ми сто и от мъжките хапчета.
Хо-хо, помислих си аз, ще има разни играчки-закачки тази вечер из парижките будоари. Атмосферата доста се нажежаваше, когато мъжът се „подсили“ с едно хапче, но мисълта за това какво би настъпило, ако и двамата партньори се нагълтат с тях, ме накара да потреперя.
Успехът беше зашеметяващ. Продажбите скочиха два пъти. После три пъти! В края на дванайсетмесечния ми престой в Париж вече бях горд притежател на банкова сметка от два милиона франка. Това правеше сто хиляди английски лири! Бях почти на осемнайсет и вече бях богат! Но не достатъчно богат. Годината, прекарана в Париж, ми бе посочила недвусмислено пътя, който исках да следвам в живота.
Аз бях сибарит. Исках да живея спокоен и охолен живот. Това никога нямаше да ми омръзне. Но за мен „охолство“ означаваше разкош, а „спокойствие“ — безграничен покой. Сто хиляди лири не ми бяха достатъчни! Трябваше ми поне един милион! Сигурен бях, че ще намеря начин да го направя. Началото беше положено.
Имах достатъчно мозък в главата си, за да знам, че сега най-важното за мен е да продължа обучението си. Образованието е всичко. Изпитвам ужас от необразовани хора. И така, през лятото на 1913 г. прехвърлих парите си в една лондонска банка и се завърнах в земята на дедите си. През септември постъпих в Кеймбридж. Аз бях млад учен, не забравяйте това — млад учен от Тринити колидж, което ми осигуряваше някои привилегии и издигаше авторитета ми пред влиятелните личности.
Именно тук, в Кеймбридж, започна втората, финална фаза от натрупването на голямото ми богатство. Останете с мен и ще разберете как точно стана това от следващите страници.
VII.
Учителят ми по химия в Кеймбридж се казваше, А. Р. Уърсли. Беше нисичък, шкембест човек на средна възраст. Ходеше винаги небрежно облечен, а краищата на сивите му мустаци бяха пожълтели от никотина на лулата му. С други думи — типичен оксбриджски преподавател. Още в самото начало ми направи впечатление на изключително способен химик. Лекциите му никога не бяха рутинни. Умът му се стрелкаше с невероятна бързина, винаги в търсене на необикновеното и нетрадиционното. Веднъж например каза:
— За да запазим съдържанието на тази колба от атакуващите бактерии, ще използваме като запушалка един томпион. Допускам, че знаете какво е томпион, Корнелиус.
— Страхувам се, че не, сър — отвърнах аз.
— Кой ще ми каже значението на това обикновено английско съществително име? — попита А. Р. Уърсли.
Всички мълчаха.
— В такъв случай ще е най-добре всеки да си го погледне в речника. В задачите ми не влиза това да ви уча на елементарен английски.
— Е, хайде де, мистър Уърсли — обади се някой. — Кажете ни какво значи.
— Томпионът — каза А. Р. Уърсли — е едно малко топче, направено от кал и слюнка, което мечките поставят в ануса си, преди да заспят зимен сън, за да попречат на мравките да проникват в червата им.
Странен тип беше този А. Р. Уърсли, човек с много променливи настроения — от време на време духовит, по-често сериозен, дори мрачно тържествен. Но зад всичко това се криеше един любопитен и изключително богат ум. Започна адски да ми харесва след епизода с томпиона. Между нас се установиха приятни отношения на ниво преподавател — студент. Той ме канеше у дома си да пием шери. Беше ерген. Живееше със сестра си, която се казваше не как да е, а Емълин. Емълин беше трътлеста, вмирисана повлекана с някакви странни зелени налепи по зъбите, които много приличаха на меден окис. Имаше нещо като кабинет в къщата, където срещу заплащане правеше разни неща по краката на хората. Самата тя се наричаше „педикюристка“.