Тогава избухна Голямата война. Беше 1914 г. и аз бях на деветнайсет. Мобилизираха ме. Нямаше начин. В четирите години, които последваха, съсредоточих всичките си усилия в борбата за оцеляване. Не искам да говоря за преживяното по време на войната. Окопите, калта, обезобразяването и смъртта нямат място в тези дневници. Само ще кажа, че дадох от себе си това, което можах и явно то не е било малко, защото когато през ноември 1918 г. всичко свърши, се уволних с чин капитан в пехотата, отличен с орден за храброст. Бях на двайсет и три и бях успял да оцелея.
Веднага се върнах в Кеймбридж, за да продължа обучението си. Това беше позволено на онези, които оцеляха, въпреки че, бог ми е свидетел, те съвсем не бяха много. За щастие и А. Р. Уърсли беше между тях. По време на войната той бе останал в Кеймбридж, за да прави някакви научни опити за военните и беше изкарал сравнително спокойно ужасните военни години. Сега се бе върнал на старото си място — преподаваше химия на студентите. И двамата се радвахме да се видим отново. Приятелството ни започна оттам, където го бяхме прекъснали преди четири години.
Една вечер през февруари 1919 г., точно по средата на втория семестър, той ме покани у тях на вечеря. Храната не беше добра. Беше приготвена евтино от евтини продукти, сервирана с евтино вино от евтино облечената му сестра-педикюристка, с пластовете меден окис по зъбите. Помислих си, че биха могли да живеят малко по-прилично, но когато съвсем деликатно го намекнах на домакина, той ми обясни, че още се борели да изплатят ипотеката на къщата. Когато приключихме с вечерята, аз и Уърсли се оттеглихме в кабинета му с бутилката прекрасен портвайн, която му бях донесъл като подарък. Беше „Крофт“ 1890-а, ако не се лъжа.
— Не ми се случва често да пия такива хубави вина — каза той.
Беше се разположил удобно в един стар, изтъркан фотьойл с чаша портвайн в едната ръка и запалената си лула в другата.
Какъв чудесен човек, помислих си аз, а какъв потискащо скучен живот води.
За да поразведря малко обстановката, започнах да му разказвам за приключенията си в Париж преди шест години, през 1913, когато направих сто хиляди английски лири, продавайки собственоръчно изработени хапчета на дипломати и други високопоставени личности. Започнах от самото начало. Скоро усетих, че съм се увлякъл в разказа. Спомнях си абсолютно всичко, с най-малките подробности, но от уважение към моя учител пропусках по-пикантните от тях. Говорих му почти един час.
А. Р. Уърсли беше възхитен.
— По дяволите, Корнелиус! — извика той. — Каква смелост сте имали само! Каква невероятна смелост! И сега сигурно сте един много богат млад човек?
— Не толкова, колкото ми се иска — отвърнах аз. — Искам да направя един милион, преди да съм навършил трийсет.
— Аз вярвам, че ще успеете — каза той. — Вярвам, че ще се справите. Вие имате вкус към сензационното, към екстравагантното. Притежавате дарбата хладнокръвно да изпълнявате сложни акробатични номера, които винаги успяват. Имате куража да действате бързо. И най-вече — нямате никакви скрупули. Според мен, притежавате всички качества на новозабогателите милионери.
— Благодаря ви, сър.
— Помислете си само колко седемнайсетгодишни момчета биха изминали целия път от Париж до Хартум, преследвайки някакъв прах, който може и да не съществува. Много малко!
— Аз никога не бих изпуснал такъв шанс.
— Вие имате страхотен нюх. Корнелиус, страхотен нюх! Дори малко ви завиждам.
Говорехме си така и пиехме портвайн. Бях запалил една малка хаванска пура и се наслаждавах на аромата й. Предложих и на него, но той предпочете смърдящата си лула. Това беше най-димящата лула, която някога бях виждал. Приличаше ми на миниатюрен военен кораб, който прави димна завеса пред физиономията му. И зад тази димна завеса Уърсли продължаваше да разсъждава над това, което му бях разказал, като през цялото време сумтеше, пуфтеше и си мърмореше под носа разни неща като: