— А този първокласен бик, за който говорехте?
— Точно за него се готвех да ви разкажа, скъпо момче. Това е най-очарователната част от цялата история. Там е дивидентът.
— Разкажете ми.
— Да, да, ще ви разкажа. Един ден попитах брат си — беше точно преди три години, тоест, в средата на войната, брат ми бе освободен от армията, защото беше фермер, нали разбирате — та един ден попитах Ърнест: „Ърнест — попитах го, — кажи ми, ако трябваше да си избираш бика, от който искаш да забременеят всичките ти крави, кой от биковете в Англия би избрал?“. „За Англия не мога да ти кажа — отговори той — но най-прекрасният бик по тези земи е славният шампион на Фризия, собственост на лорд Самъртън. Той е чистокръвен представител на фризийската порода, а това е най-млекопроизводителната порода в света. Боже господи, Артър — говореше той, — ти трябва да видиш този бик! Истинска планина! Струва десет хиляди лири, но всяка крава от неговото поколение се оказва невероятно млечна.“ „Къде се намира този бик?“ — попитах го аз. „В имението на лорд Самъртън в Бърдбрук“ — отвърна той. „Бърдбрук? Това не е ли много близо?“ „На пет километра оттук. Там има около двеста расови фризийски крави и този великолепен бик. Трябва да го видиш, Артър. Наистина е страхотен.“ „Добре — казах аз. — До една година осемдесет процента от кравите ти ще родят теленца от този бик. Как ти се вижда това?“ „Как ми се вижда! — възкликна той. — Та това ще удвои производството ми на мляко! Скъпи Корнелиус, мога ли да помоля за една последна чаша от вашия великолепен портвайн?“
Сипах му остатъка от виното, с утайката даже.
— Кажете ми какво направихте по-нататък — подканих го аз.
— Изчакахме, докато една от кравите на брат ми се разгони достатъчно. И тогава, в потайна доба — за това се иска смелост, Корнелиус, иска се много смелост…
— Убеден съм.
— В потайна доба, Ърнест нахлузи един оглавник на врата на въпросната крава и я поведе из селските пътища към имението на лорд Самъртън, което беше на пет километра път.
— Вие не отидохте ли с тях?
— Отидох, разбира се. Карах край тях с велосипед.
— С велосипед ли? Защо?
— Сега ще видите защо. Всичко това ставаше през май месец. Беше приятна, гореща нощ, около един часа сутринта. Тънко резенче луна светеше на небето и това увеличаваше опасността да бъдем видени, но като се замисли човек, трябваше ни поне малко светлина, за онова, което се готвехме да направим. Пътят дотам ни отне един час. „Ето ги — каза брат ми, когато пристигнахме. — Виждаш ли? Ето там.“ Стояхме пред една врата, която водеше към двайсетакрова поляна и на слабата лунна светлина видях огромното стадо от фризийски крави, които си пасяха кротко, разпръснати по цялата поляна. Малко по-надолу беше къщата на имението Самъртън. Един-единствен прозорец светеше на горните етажи. „Къде е бикът?“ — попитах аз. „Трябва да е вътре някъде — отвърна брат ми. — Някъде из стадото.“ Нашата крава мучеше като полудяла. Те винаги така правят, когато са разгонени. Викат бика, нали се сещате. Портата към поляната беше заключена с верига и катинар, но брат ми се беше подготвил за това. Той извади една ножовка и започна да пили веригата. Най-сетне отвори вратата. Подпрях велосипеда на живия плет и влязохме в поляната. На лунната светлина тя беше бяла като мляко. Нашата крава усети присъствието на други животни и започна да мучи още по-високо.
— Изплашихте ли се? — попитах аз.
— Щях да се напикая от страх — призна си Уърсли. — Аз съм тих човек, Корнелиус, и водя спокоен живот. Не съм роден за такива приключенски истории. Всеки момент очаквах да видя иконома на уважаемия лорд Самъртън да тича към нас с ловна пушка в ръце. Но стисках зъби и продължавах нататък, защото знаех, че това, което правя, го правя в името на науката. Плюс това бях задължен на брат си. Той бе направил голям жест към мен и сега беше мой ред да му го върна.
Лулата на Уърсли беше изгаснала. Той започна да я натъпква отново с някакъв евтин тютюн.
— Продължавайте — подканих го аз.
— Бикът очевидно беше чул зовът на нашата крава. „Ето го! — извика брат ми. — Идва!“ Една огромна бяло-черна маса се бе отделила от стадото и тичаше към нас. На главата си имаше чифт къси остри рога. Изглеждаха ми смъртоносни. „Приготви се! — кресна брат ми. — Той няма да чака! Веднага ще се качи върху нея! Дай ми гумената тръба! Бързо!“
— Каква гумена тръба? — попитах аз.
— Колекторът за сперма, скъпо момче. Също мое изобретение. Продълговата тръба с дебели гумени устни. Нещо като изкуствено влагалище. Много ефективно. Но нека да продължа.