Малкото космато животинче върху горната устна на Уърсли започна видимо да подскача нагоре-надолу. Лицето му беше станало бяло като вар. Той бавно отмести чинията си със стриди.
— Ще ви поръчам малко пушена сьомга.
— Благодаря.
Поръчах сьомгата и прехвърлих остатъка от стридите му в своята чиния. Той наблюдаваше как ги ям, докато чакаше келнера да донесе рибата му. Беше притихнал съвсем, а аз точно такъв го исках. По дяволите, тоя човек беше два пъти по-възрастен от мен и се налагаше малко да му посвия сърмите, преди да изтърся безумното си предложение пред него. Просто трябваше да го поукротя и да се опитам да доминирам над него. Иначе нямах никакъв шанс да се навие да участва в плана ми. Струваше ми се, че това, което съм направил дотук не е достатъчно, затова го попитах:
— Разказвал ли съм ви някога за старата си бавачка — за моята нани?
— Мислех, че сме тук, за да говорим за научното ми откритие — каза той.
В този момент келнерът постави пред него чинията с пушена сьомга.
— А! — възкликна той. — Това вече е нещо друго.
— Когато на деветгодишна възраст родителите ми ме изпратиха в училище с пансион — казах аз, — старата ми бавачка трябваше да се пенсионира. Баща ми й купи малка селска къща в провинцията и там тя заживя спокойно старините си. Беше около осемдесет и пет годишна, но невероятно здрава. Никога от нищо не се беше оплаквала. Докато един ден, при едно от обичайните си посещения, майка ми я заварила в много лошо състояние. След дълги и настоятелни разпити, нани най-сетне си признала, че напоследък имала ужасни болки в областта на стомаха. Откога били тези болки, настоявала да разбере майка ми. В интерес на истината, нани ги имала от години, но досега не били толкова силни. Майка ми повикала лекар. Направили рентгенова снимка на корема на нани и на снимката се появило нещо доста необичайно. Точно в средата на стомаха, на около пет сантиметра разстояние една от друга, се виждали две малки матови точици. Докторите нямали представа какво може да е това, затова решили да отворят корема и да видят.
— Надявам се, че това не е поредното ви неприятно анекдотче — каза Уърсли, преживяйки пушената сьомга.
— Не се притеснявайте. Историята е невероятна. Сигурен съм, че ще ви заинтригува.
— Да видим.
— Какво мислите се оказали тези малки матови точици?
— Нямам представа.
— Очички.
— Какво искате да кажете с това „очички“?
— Точно каквото чувате. Когато хирургът отворил стомаха на нани, отвътре го погледнали две малки живи очички.
— Пълна нелепица!
— Но е самата истина! И на кого мислите принадлежали тези две малки живи очички?
— На кого?
— На един огромен октопод.
— Шегувате ли се?!
— Съвсем не! Този октопод живял в стомаха на милата ми нани с години! Той споделял храната й, водата, която пиела. С други думи, похапвал си добре… И всичките му осем отвратителни пипала…
— Не изгарям от желание да чуя по-нататък, Корнелиус…
— … били омотани по най-сложен начин около черния й дроб и другите й вътрешности. Опитали се да ги размотаят, но не успели. Нани умряла на масата.
Уърсли беше престанал да дъвче.
— Но най-интересното в цялата история е как октоподът беше успял да попадне в стомаха на нани. Съгласете се, че в корема на една осемдесет и пет годишна жена да си живее напълно развит октопод не е съвсем естествено. Как беше станало това? Октоподът очевидно е прекалено голям, за да може да влезе по нормалния път: през устата. Поставени сме пред същия проблем като с кораба в бутилка. Как е успял да се намъкне там?
— Предпочитам да не знам.
— Ще ви кажа как. Всяко лято родителите ми водеха мен и нани в Балио в Южна Франция. Там аз и нани ходехме да плуваме в морето по два пъти на ден. Така че най-вероятно тя случайно беше глътнала някое новородено октоподче, което бе успяло да се задържи за стените на стомаха й с малките си пипалца. Нани си похапваше добре, така че и октоподчето си е похапвало добре. Тя винаги вечеряше на една маса с нас. Понякога имаше дробчета с бекон, понякога печено агнешко или свинско. Но най-странното беше, че нани изпитваше особени предпочитания към пушената сьомга.