Уърсли изпусна вилицата си. В чинията му беше останало едно-единствено парченце сьомга.
— Така че малкото октоподче беше расло и се бе развивало добре, докато най-накрая се бе превърнало в един огромен октопод-чревоугодник. Представяте ли си го как седи в тъмните дълбини на тумбака на нани и си казва: „Какво ли ще има днес за вечеря? Искрено се надявам да е винен кебап. Нещо много ми се е приял винен кебап. И малко хрускави препечени филийки с него“.
— Вие имате необяснима за мен склонност към гнусотиите, Корнелиус.
— Този случай влезе в историята на медицината.
— Намирам го за отвратителен.
— Съжалявам. Просто се опитвах да поддържам разговора.
— Не съм дошъл тук, просто за да разговарям.
— Аз ще ви направя богат човек.
— Тогава стига сте дрънкали глупости и ми кажете как смятате да стане това.
— Мислех да го оставя за по-после, когато портвайнът е на масата. Добрите планове се раждат само на чаша портвайн.
— Ще желаете ли още сьомга, сър — попита келнерът, като се взираше в самотното парченце риба в чинията на Уърсли.
— Не, благодаря ви — отвърна Уърсли. — Можете да я вземете.
За известно време настъпи мълчание. Донесоха ни говеждото печено. Келнерът за вино отвори „Волне“-то. Беше март месец, затова към месото имаше печени пащърнаци. Сервираха ни още печени картофи и йоркширски пудинг. Уърсли малко се пооживи като видя месото. Той придърпа стола си към масата и се нахвърли върху храната.
— Казвал ли съм ви някога, че баща ми е страстен познавач на военноморската история? — попитах аз.
— Не, не сте.
— Веднъж той ми разказа една вълнуваща история — продължих аз — за един английски морски капитан, който бил смъртно ранен върху палубата на кораба си в някаква битка по време на Американската война за независимост. Искате ли малко хрян към печеното?
— Да, ако обичате.
— Келнер — извиках аз, — донесете малко прясно настърган хрян. Та както си лежал този капитан на палубата и кръвта изтичала от раните му…
— Корнелиус — прекъсна ме Уърсли, — наслушах се на вашите истории.
— Тази история не е моя, а на баща ми. Плюс това тя не е като предишните. Ще ви хареса, ще видите.
Той беше погълнат от печеното си и дори не ми отговори.
— И така, както си лежал на палубата и кръвта изтичала от раните му, капитанът накарал заместника си да му обещае, че ще върнат тялото му обратно в Англия и ще го погребат на родна земя. Задачата не била лесна, тъй като корабът се намирал някъде около бреговете на Вирджиния. Връщането до Англия щяло да отнеме поне пет седмици. Затова заместникът преценил, че единственият начин да запазят тялото в сравнително добро състояние, е да го поставят в бъчва с ром. Така и направили. Закачили бъчвата за гротмачтата и потеглили обратно към дома. Пет седмици по-късно корабът акостирал в пристанището на Плимут и целият екипаж се строил на палубата, за да отдаде последна почит на своя загинал капитан при преместването му от бъчвата в ковчег. Но когато откъртили капака на бъчвата, отвътре се разнесла такава отровна смрад, че по-силните мъже се втурнали към парапета да повръщат, а по-слабите просто припаднали. Това била истинска загадка, тъй като в моряшкия ром, както сигурно ви е известно, може да се съхранява на практика всичко. Но защо, защо тогава трупът се бил вмирисал така? Вие сигурно също си задавате този въпрос?
— Не, не си го задавам! — сопна се Уърсли. Мустаците му подскачаха енергично нагоре-надолу.
— Нека да ви кажа каква била причината.
— Не искам да знам!
— Но трябва. По време на пътуването няколко от моряците пробили тайно дупка във въпросното буре, сложили му канелка и постепенно изпили всичкия ром.
Уърсли не каза нищо. Изглеждаше много зле.
— „Това беше най-хубавият ром, който някога съм пил“ — чули да казва един от моряците след случая. Какво искате за десерт?
— Не искам никакъв десерт!
Поръчах бутилка от най-хубавия портвайн, с който разполагаха в заведението и две порции сирене „Стилтън“. Изчаквахме да прелеят портвайна в гарафата в пълно мълчание. Беше „Кобърн“: от много добра реколта, но не си спомням годината.