Уърсли се отпусна назад в стола си, като отпиваше от чашата си с портвайн.
— Да предположим — каза той, — че вече имаме това хранилище за сперма със спермата в него. Кой ще излезе да търси жени, които да купуват?
— Аз.
— А кой ще ги осеменява?
— Пак аз.
— Вие не знаете как става това.
— Мога да се науча много бързо. Сигурно ще е забавно.
— Планът ви има един недостатък — каза Уърсли. — Един много основен недостатък.
— Какъв?
— Истински ценната сперма не е тази на Айнщайн или Стравински, а на бащата на Айнщайн или на бащата на Стравински. Защото ТЕ са мъжете, които всъщност са направили гениите.
— Съгласен съм. Но до момента, в който се разбере, че един човек е гений, баща му вече е мъртъв.
— В такъв случай планът ви е измамнически.
— Аз искам да правя пари, а не да произвеждам гении. А и жените така или иначе ще предпочитат спермата на Стравински пред тази на баща му. Това, за което те ще плащат, ще бъде една гореща инжекцийка с двайсет милиона сперматозоида от самия гений.
Уърсли беше запалил ужасната си лула и около главата му се тълпяха гъсти облаци дим.
— Добре — каза той, — мога да приема, наистина прав сте, че ще се намерят богати жени, готови да дадат парите си за спермата на някой гений или крал. Но целият ви шантав план е обречен на провал поради простата причина, че няма да има как да си набавите самата сперма. Предполагам не си въобразявате, че великите мъже и кралете ще са готови да се подложат на… на доста смущаващите, така да се каже, „процедури“ за произвеждане на сперма, която им иска един съвършено непознат млад мъж.
— Защо си мислите, че ще го правя така?
— А как тогава?
— Измислил съм такъв великолепен начин, че никой няма да е в състояние да устои и неминуемо ще стане донор.
— Глупости. Аз ще устоя.
— Така ли мислите?
Лапнах едно малко парченце ябълка и започнах да го дъвча. Взех чашата си с портвайн и я вдигнах до носа си. Какъв аромат! На гъби. Отпих малко и го задържах в устата си. Напомняше ми за сушени розови листа. За няколко мига бях омаян от вкуса и аромата на виното, което вкусвах. Какъв великолепен спомен оставяше в устата! Щях да го усещам на небцето си още дълго време.
— Дайте ми три дни — казах аз — и ви гарантирам, че ще притежавам пълното количество сперма от едно ваше изпразване, заедно със сертификат, подписан лично от вас, удостоверяващ, че тя наистина е ваша.
— Не ставайте глупав, Корнелиус. Не можете да ме накарате да направя нещо, което не искам да направя.
— Това е всичко, което мога да ви кажа засега.
Той примигна зад облаците дим:
— Няма да ме заплашвате или малтретирате по някакъв начин, нали?
— Разбира се, че не. Всичко ще направите абсолютно доброволно. Искате ли да се обзаложим?
— Доброволно казвате, така ли?
— Да.
— Тогава съм готов да се обзаложа, на каквото и да е, че няма да успеете.
— Добре. Облогът е такъв: в случай, че загубите, се задължавате: първо, да не публикувате нищо, докато и двамата не сме направили поне по един милион; второ, да станете пълноценен и ентусиазиран партньор; и трето, да ме научите на всички технически умения, необходими за осъществяването на хранилището за сперма.
— Нямам нищо против да ви обещая нещо, което никога няма да ми се наложи да изпълня.
— Обещавате ли в такъв случай?
— Обещавам.
Платих сметката и предложих на Уърсли да го закарам до тях с колата си.
— Благодаря ви — каза той. — Аз съм с колело. Ние, бедните преподаватели, не можем да си позволяваме толкова, колкото някои други.
— Скоро и вие ще бъдете като тези „други“ — обещах му аз.
Стоях на Тринити стрийт и го наблюдавах как се отдалечава върху колелото си в нощта. Беше едва девет и половина. Реших да направя следващия ход незабавно. Качих се в колата си и я подкарах към „Гъртън“.
X.
„Гъртън“, в случай, че не ви е известно, беше и все още е, дамски колеж, част от Университета. Зад неговите мрачни стени през 1919 г. живееха група млади дами, които бяха толкова отблъскващи физически, имаха такива дебели вратове и огромни носове, че не можех да се накарам да ги погледна дори. Същински крокодили! Като се разминавах с такава по улиците, тръпки ме побиваха. Къпеха се веднъж на сто години, а стъклата на очилата им бяха целите в отпечатъци от мазни пръсти. Много бяха умни наистина. Някои дори блестящи. Но за мен това не беше достатъчна компенсация.