— Запазил съм.
— Ами!
— Като изразходваш само по няколко прашинки за доза, три килограма трудно се свършват. Останал ми е някъде към половин килограм.
— Ето значи къде е отговорът! — плесна с ръце тя.
— Точно така — казах аз.
— Даваш им малко прах и те без колебание ти подаряват един милиард от микроскопичните си червейчета.
— Като използваме теб за примамка. Ще трябва да ги дразниш.
— О, ще ги дразня! Ще ги дразня до смърт! Дори на дъртаците ще пуснат по нещо. Покажи ми този вълшебен прах.
Донесох старата кутия от бисквити и я отворих. На дъното имаше два сантиметра прах. Ясмин потопи пръст в него и понечи да го оближе. Сграбчих ръката й за китката.
— Да не си полудяла?! — извиках аз. — На пръста ти са полепнали поне шест пълни дози!
Завлякох я до банята и бутнах пръста й под течащата вода.
— Искам да го опитам — каза тя. — Моля те, миличък, дай ми поне мъничко.
— По дяволите, Ясмин, имаш ли представа какво прави с теб този прах?
— Да, нали ти ми каза.
— Ако толкова искаш да видиш как действа, ще имаш тази възможност, когато го дадеш на Уърсли утре следобед.
— Урааа! Утре кога по-точно?
— Ако накараш Уърсли да се изпразни, ще спечеля баса, което значи, че той ще е принуден да се присъедини към нас. Ще бъдем страхотен екип: Уърсли, ти и аз.
— Звучи идеално! Ще покорим света!
— Ще направим нещо повече от това. Ще покорим всички кралски величия на Европа. Но за тази цел първо се налага да покорим Уърсли.
— Трябва да се срещна с него насаме.
— Това не е проблем. Той остава сам в лабораторията всяка вечер между пет и половина и шест и половина. После се прибира в къщи.
— Как ще му дам праха?
— В едно бонбонче. В едно малко, сладко шоколадово бонбонче. Трябва да е малко, за да може да го глътне наведнъж.
— А от къде, ако смея да попитам, ще го намерим това малко, сладко, шоколадово бонбонче? Не забравяй, че доскоро имаше война.
— Точно това ни улеснява. Уърсли със сигурност не е ял шоколад от 1914 година. Ще го нагълта като змей.
— А ти имаш ли шоколад?
— Да. Парите могат да купят всичко.
Отворих едно чекмедже и извадих кутия шоколадови бонбони, всички еднакви, с размера на малки топчета за игра. Бяха ми доставени от „Престат“ — големите търговци на шоколадови изделия, Оксфорд стрийт, Лондон. Взех едно бонбонче и пробих в него дупка с върха на карфица. После уголемих дупката. Измерих една доза прах върху главичката на същата карфица и го вкарах в бонбончето. Измерих още една доза. Вкарах и нея.
— Ехе! — извика Ясмин. — Това са две дози.
— Знам — отвърнах аз. — Искам да съм абсолютно сигурен, че мистър Уърсли ще се изпразни.
— Да не вземе да му стане нещо.
— Ще се оправи.
— Ами аз?
— Смятам, че си достатъчно оправна.
Стиснах мекия шоколад, за да запуша дупката. После забих в бонбончето малка кибритена клечка.
— Давам ти два бонбона — единия за теб, другия за него. Този с клечката е за него.
Сложих бонбоните в книжно пликче и й ги подадох. Обсъдихме бойния план.
— Той ще почне ли да буйства? — попита тя.
— Само малко — отвърнах аз.
— А къде е онова нещо?
Извадих въпросното нещо и й го дадох. Тя го огледа хубаво, за да се увери, че всичко е наред и го прибра в чантата си.
— Разбрахме се, нали?
— Да — каза тя.
— Не забравяй, че това ще бъде генерална репетиция на нещата, които ще трябва да правиш за в бъдеще. Научи всичко, което можеш.
— Как ми се иска да знам джудо.
— Няма да ти се наложи.
Изпратих я до Гъртън и изчаках, докато вратата се заключи зад гърба й.
XI.
А сега да видим какво се случи в пет и половина на другия ден следобед. Аз се бях разположил доста удобно на пода зад някакви шкафове за папки в лабораторията на Уърсли. Цял ден се бях мотал небрежно из стаята, разучавайки терена и постепенно бях успял да преместя шкафовете на петдесет сантиметра от стената, за да мога да се пъхна зад тях. Между два от шкафовете бях оставил разстояние от два сантиметра, което ми позволяваше да виждам цялата лаборатория в дълбочина. Уърсли винаги работеше в най-затънтения й край, на около десет метра от сегашната ми стратегическа позиция. В момента беше там. Играеше си с някакви епруветки: разпределяше в тях синя течност с пипетка. Беше облечен не с обичайната си бяла престилка, а с риза и сиви спортни панталони. На вратата се почука.