— Влез! — извика той, без да поглежда нагоре.
Ясмин влезе. Не й бях казал, че ще наблюдавам сценката. Не счетох за необходимо. Ясно е, че един генерал трябва да държи под око войските си по време на сражение. Момичето ми изглеждаше просто зашеметяващо в една памучна басмена рокля, която прилепваше плътно по горната част на тялото й и когато влезе в лабораторията, след нея се вмъкна едва доловимо ефирно сияние от похот и сласт, което вървеше с нея навсякъде като сянка.
— Мистър Уърсли?
— Да, аз съм Уърсли — каза той, забил поглед в епруветките си. — Какво обичате?
— Моля да ме извините, че се натрапвам така, мистър Уърсли. Аз не съм химик. Всъщност съм студентка по биология. Но се сблъсках с един много сложен проблем, който е по-скоро от областта на химията, отколкото на биологията. Разпитах много от химиците тук, но никой не успя да ми отговори. Всички ми препоръчаха да дойда при вас.
— Така ви препоръчаха, нали? — каза Уърсли, очевидно поласкан. Той продължаваше да разпределя съсредоточено синята течност в епруветките. — Един момент само, да приключа с това.
Ясмин стоеше мълчаливо и оглеждаше жертвата.
— А сега, мило момиче — каза той, като остави пипетката и се обърна за пръв път — да видим какъв…
Той онемя насред изречението. Долната му челюст увисна, а очите му се разшириха. Върхът на езика му се показа под никотинените му мустаци и започна да се движи бавно по пресъхналите му устни. На мъж като него, който с години наред не беше виждал нищо друго, освен момичета от Гъртън и собствената си страховита сестра, Ясмин сигурно се е видяла като сътворението, като първата сутрин, като дъхът, който се носи над водите. Но той се съвзе бързо.
— Искахте да ме попитате нещо, мила моя.
Ясмин беше подготвила въпроса си брилянтно. Не си спомням точно какъв беше, но в него по най-сложния начин се преплитаха неговата (химията) и нейната (биологията) специалност и разрешаването му изискваше дълбоки познания в областта на химичните науки. Отговорът, както тя със сигурност беше преценила, изискваше не по-малко от девет минути, дори може би повече.
— Великолепен въпрос — каза Уърсли. — Нека да видя как най-пълно да ви отговоря на него.
Той отиде до черната дъска в другия край на лабораторията и взе парченце тебешир.
— Искате ли шоколад? — попита Ясмин.
Тя беше извадила хартиеното пликче и когато Уърсли се обърна, бързо лапна единия от двата бонбона. После взе другия между палеца и показалеца си и го поднесе към него.
— Боже господи! — промърмори той. — Каква наслада!
— Опитайте! Много е вкусно!
Той взе бонбончето и го налапа. Започна да го смуче, дъвче, да го премята с език и да го мотае из устата си, докато най-накрая го глътна.
— Великолепен е! — каза той. — Колко мило от ваша страна!
В момента, в който бонбончето потъна в гърлото му, засякох време по часовника си. Видях, че и Ясмин направи същото. Какво съобразително момиче! Уърсли стоеше пред черната дъска и изписваше дълги химически формули, с които подкрепяше блестящото си изложение. Въобще не го слушах. Наблюдавах внимателно стрелките на часовника си. Същото правеше и Ясмин. Тя буквално не вдигна очи от часовника на китката си.
Седем минути…
Осем минути…
Осем минути и петдесет секунди…
Девет минути!
Точно в този момент ръката, която държеше тебешира застина на място. Уърсли се вцепени.
— Мистър Уърсли — обади се Ясмин в най-подходящия момент, — чудя се дали бихте имали нещо против да ми дадете един автограф? Вие сте единствения преподавател, чийто подпис все още нямам в колекцията си.
Тя му подаде една химикалка и лист с печата на химическия факултет.
— К-какво? — заекна той и пъхна дясната си ръка в джоба на панталоните си, преди да се обърне към нея.
— Ето тук — посочи Ясмин долната част на листа, както я бях инструктирал. — Вашият подпис. За колекцията ми. Засега само вие не сте ми дали автограф, а той ще е най-ценния, който притежавам.
За да вземе химикалката, Уърсли трябваше да извади ръката си от джоба. Беше комична картинка. Горкият! Приличаше на човек, който има змия в гащите. На всичко отгоре беше започнал да подскача нагоре-надолу.