Изведнъж в лабораторията стана страшно тихо. Видях как Уърсли с мъка се надига от пода. Изправи се и се олюля на краката си. Имаше вид на човек, ударен със стик за крикет по главата. Залитна към умивалника и започна да плиска лицето си. Използвах момента и се измъкнах тихичко иззад шкафовете, прекосих на пръсти лабораторията и излязох, затваряйки безшумно вратата зад гърба си.
В коридора нямаше и следа от Ясмин. Бях й казал, че по време на акцията ще стоя в квартирата си в Тринити и тя най-вероятно беше тръгнала натам. Излязох тичешком от сградата и скочих в колата си. Подкарах я към Тринити по заобиколен път, за да не застигна Ясмин по пътя. Качих се в стаята си и зачаках.
След няколко минути се появи.
— Дай ми нещо за пиене! — каза тя и тръгна към един фотьойл.
Забелязах, че ходи леко разкрачена и някак си внимава със себе си.
— Изглеждаш така, сякаш си донесла добрите новини от Гент до Екс, яздейки неоседлан кон.
Тя не ми отговори. Налях й два пръста джин и добавих съвсем малко лимонов сок. Тя отпи една глътка и каза:
— Ааа, така е по-добре.
— Как мина? — попитах аз.
— Дадохме му малко по-голяма доза, отколкото е необходимо.
— Да, и аз така си помислих.
Тя отвори портмонето си и измъкна гнусното гумено нещо, чийто край съобразително беше завързала на възел. Извади и листа с подписа на Уърсли.
— Браво! — извиках аз. — Ти си успяла! Ти си се справила! Как беше? Забавлява ли се?
Отговорът й ме смая.
— В интерес на истината — да. Даже много.
— Сериозно? Искаш да кажеш, че не беше чак толкова грубо?
— Той накара всички други мъже, с които съм си имала работа, да изглеждат като евнуси.
Започнах да се смея.
— Включително и теб.
Смехът ми секна.
— От сега нататък — каза тя, като отпи още една глътка от освежителното питие — искам всичките ми мъже да бъдат така.
— Но ти каза, че сме му дали повече прах, отколкото е необходимо.
— И съвсем малко повече. Направо не можех да го спра. Беше абсолютно неизтощим.
— И как го спря в крайна сметка?
— Няма значение.
— Една игла за шапка дали ще върши работа за в бъдеще?
— Добра идея. Ще си нося игла за шапка другия път. Но да ти кажа честно, предпочитам да измерваме дозата правилно, вместо да съм принудена да я използвам.
— Не се притеснявай. От сега нататък всичко ще е както трябва.
— Разбираш ме, нали? Предпочитам да не ми се налага да забивам игла за шапка в задника на испанския крал…
— О, да, напълно те разбирам. Искам да се разделям с тях по приятелски.
— Сега не стана ли така?
— Ами, не. Не точно — усмихна се тя.
— Каквото и да е, справила си се отлично. Измъкнала си това, което ни трябва.
— Беше толкова смешен… Трябваше да го видиш. Само подскачаше нагоре-надолу…
Взех листа, върху който Уърсли се беше разписал и го вкарах в пишещата машина. Точно над подписа напечатах следния текст:
„С настоящето удостоверявам, че днес, 27 март 1919 г. предадох лично на Осуалд Корнелиус, ескуайър, президент на международния Дом на спермата, Кеймбридж, Англия, определено количество от собствената си сперма. Желанието ми е тази сперма да бъде съхранявана за в бъдеще чрез наскоро откритата, революционна техника «Уърсли». Давам съгласието си гореспоменатият Осуалд Корнелиус да я използва за осеменяване на подбрани представители на женския пол, като по този начин продължава линията на кръвта ми за благото на идните поколения.
Показах го на Ясмин.
— Това, разбира се, не се отнася за Уърсли — уточних аз, — защото неговата сперма няма да отиде в хладилника, но какво ще кажеш иначе за текста? Дали ще отива на подписите на гении и крале?
Тя взе листа и прочете внимателно написаното.
— Добре е — каза накрая. — Ще върши работа.
— Аз спечелих баса. Уърсли ще е принуден да се предаде.
Тя се беше отпуснала във фотьойла с чаша в ръка. Изглеждаше невероятно спокойна и свежа.
— Имам странното усещане, че от цялата тая работа в крайна сметка ще излезе нещо — каза тя. — Отначало ми се струваше абсурдно, но сега не виждам какво може да ни спре.
— Нищо не може да ни спре — отвърнах аз. — Всеки път ще успяваме, стига да можем да се доберем до съответния човек и да му дадем праха.