— Като те слушам, ми настръхва косата — каза Уърсли. — Ще ни вкараш всички зад решетките.
— Аз мисля, че идеята е страхотна — обади се Ясмин.
— Брилянтна! Просто няма начин да не успеем!
— Ами ако някой секретар отвори илика? — попита Уърсли.
— Това няма да стане — казах аз. Извадих от чекмеджето пачка пликове, изрових този, който трябваше и го подадох на Уърсли. Беше дълъг бял плик от висококачествена хартия, с кралския герб в горния ляв ъгъл и надписа „Бъкингамският Дворец“ в горния десен ъгъл. По средата с почерка на краля бях написал:
„ДО НЕГОВО КРАЛСКО ВЕЛИЧЕСТВО АЛФОНСО XIV
ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО
ДА БЪДЕ ОТВОРЕН ЕДИНСТВЕНО ОТ НКВ!“
— Това ще уреди въпроса — казах аз. — Пликът ще бъде предаден в Ориент Палас в Мадрид лично от мен.
Уърсли понечи да каже нещо, но си замълча.
— Имам подобни писма до всички останали крале — казах аз. — Разбира се, с малки разлики. Всяко е написано според индивида. Хоокон от Норвегия, например, е женен за сестрата на Джордж V — Мод. Бас ловя, че не знаехте за това. Писмото до него съответно свършва с: „Целунете Мод от мен, но моля Ви не й споменавайте нищо за този малък инцидент“. И т.н., и т.н. Толкова е просто, скъпи ми Артър.
Вече се обръщах към него с малкото му име.
— Изглежда си си написал домашното, Корнелнус. — Той от своя страна, като всички университетски преподаватели и като всички учители, отказваше да използва първото ми име. — Но какво предлагате за другите за тези, които не са крале?
— Те не са проблем — казах аз. — Едва ли ще са много мъжете, които ще откажат да приемат момиче като Ясмин, веднъж почукало на вратата им. Ти не й отказа във всеки случай. Бас държа, че са ти потекли лигите още щом си я видял да влиза в лабораторията.
Това му запуши устата.
— Е, можем ли да започнем с краля на Испания? — попита Ясмин. — Той е само на трийсет и три години и поне на фотографиите си изглежда доста апетитен.
— Добре — казах аз. — Спирка номер едно: Мадрид. Но после трябва да отидем до Франция. Реноар и Моне са абсолютно задължителни. Единият е на седемдесет и осем, другият на седемдесет и девет. Трябва да ги изстискаме, преди да е станало прекалено късно.
— С тая суданска муха ще вземем да ги докараме до някой инфаркт — каза тя.
— Ще им дадем по-малка доза.
— А, виж какво, Корнелиус — намеси се Уърсли. — Аз отказвам да бъда съучастник в убийството на мистър Реноар или на мистър Моне. Не искам да си цапам ръцете с кръв.
— Бъди спокоен — отвърнах аз. — Ще си ги поизцапаш единствено с ценна сперма. За другото не се грижи.
XIV.
Вече бяхме готови да започнем. Ясмин и аз стегнахме куфарите си и потеглихме за Мадрид. Взехме абсолютно задължителния контейнер за течен азот, по-малкото куфарче с бутилките специална смес, няколко кутии от най-добрите шоколадови бонбони на „Престат“ и сто грама от скъпоценния прах. За втори път ще спомена, че митническия контрол в онези дни на практика не съществуваше. Нямаше да имаме никакви проблеми със странните си „куфари“. Прекосихме Ламанша и от Париж взехме влак със спални вагони до Мадрид. Цялото пътуване ни отне деветнайсет часа. В Мадрид отседнахме в Риц, където с телеграма бяхме направили предварителни резервации за две отделни стаи: едната на името на Осуалд Корнелиус, ескуайър, другата — на името на лейди Виктория Нотингам.
На следващата сутрин се запътих към Ориент палас. Двама войника ме спряха на портата. Размахвайки плика с английския герб и викайки: „Това е за краля“ на испански, успях да се добера до огромния главен вход. Дръпнах звънеца. На една от вратите се появи лакей. Обърнах се към него и издекламирах испанското изречение, което старателно бях наизустил: „Това е за негово величество Алфонсо от краля на Великобритания — Джордж V. Много е спешно“. После се обърнах и си отидох.
Когато се върнах в хотела, седнах да чета книга в стаята на Ясмин, в очакване развоя на събитията.