„Ха! — каза той. — Виждам, че имате чувство за хумор.“
— Ти засичаше ли време? — попитах аз.
— Естествено — отвърна тя. — Не си спомням точно за какво говореше, когато го удари, но интересното беше, че млъкна точно по средата на изречението, също като стария Уърсли онзи път в лабораторията. „Аха, започва се, казах си аз, слагай си боксовите ръкавици.“
— Скочи ли ти?
— Не. Не забравяй, че на Уърсли бяхме дали двойна доза.
— А, да.
— Както и да е. Стоеше прав пред мен, в неестествена и поза и понеже беше с тесни панталони, виждах съвсем ясно какво става в тях. Точно в този момент му казах, че имам колекция от подписите на велики личности и го попитах дали би имал нещо против да ми даде един автограф върху лист с печата на двореца. Станах, отидох до бюрото му, взех един такъв лист и му посочих къде да подпише. Беше много лесно. Горкият човек, дори не знаеше какво прави. Разписа се. Сгънах листа и го прибрах. Отново седнах на канапето. Знаеш ли, Осуалд, човек може да ги накара да направят абсолютно всичко, стига да ги хване в този първи момент, когато ги удря праха. Толкова са стреснати и изненадани от това, което става с тях или по-точно от бързината, с която става, че са в състояние да направят всичко, без да се замислят. Никога няма да имаме проблем с подписите. Както и да е, седях на дивана, а Алфонсо стоеше прав срещу мен и ме гледаше втренчено, с широко отворени очи и през цялото време преглъщаше, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Лицето му започна да почервенява. Дишането му се учести.
„Елате да седнете, Ваше Величество“ — казах аз и потупах с ръка дивана до себе си.
Той седна. Около една минута продължи да преглъща, да ме гледа и да се върти неспокойно и през цялото време виждах как страстта се надига в него и всеки момент ще избухне. Приличаше ми на бойлер, в който се събира пара, която няма откъде да се измъкне, освен през предпазния клапан. В случая предпазния клапан беше оная ми работа и ако той не се добереше до нея скоро, просто щеше да експлодира. Изведнъж той каза с леко дрезгав, официален глас:
„Бих искал да свалите дрехите си, мадам.“
„О, сър! — извиках аз, като покрих с две ръце гърдите си. — Какво говорите?“
„Съблечете се!“ — каза той и преглътна.
„Но в такъв случай вие искате да ме обладаете, Ваше Величество!“ — извиках аз.
„Моля ви, не ме карайте да чакам“ — каза той и преглътна още веднъж.
„Но, сър, ако ме обладаете, аз ще забременея и тогава нашият общ приятел ще научи какво се е случило между нас. Той толкова ще се ядоса, че ще изпрати военни самолети да бомбардират градовете ви.“
„Ще му кажете, че сте бременна от него. Хайде сега, побързайте. Не мога повече да чакам.“
„Той ще разбере, че съм бременна от вас, Ваше Величество, защото ние с него винаги вземаме предпазни мерки.“
„Тогава вземете мерки и сега! — тросна се той. — И моля ви, не спорете с мен, мадам!“
— Страхотно си го изиграла — казах аз на Ясмин. — Значи успя да му го сложиш?
— Без проблеми. Нямах никакви затруднения. С Уърсли се поизмъчих, но този път беше толкова лесно, колкото да нахлузиш калъф върху чайник.
— И после какво?
— Доста са странни тези монарси — каза Ясмин. — Знаят някои трикове, за които ние, простосмъртните, не сме и подозирали.
— Какви например?
— Ами, първо, той въобще не се движи, предполагам, защото кралете по принцип не извършват никакъв физически труд.
— Искаш да кажеш, че трябваше ти да правиш всичко?
— Не, на мен също не ми беше позволено да се движа.
— Това вече са пълни глупости, Ясмин. Никой не може да осъществи статична копулация.
— Кралете могат. Ей сега ще чуеш как. Няма да повярваш. Просто няма да повярваш, че такова нещо може да се случи.
— Какво?
— Казах ти, че си бях избрала едно канапе с пурпурна кадифена повърхност.
— Да.
— Е, оказа се, че съм се спряла точно на това, на което трябва. Този дяволски диван беше нещо като специално конструирана машина за лудориите на краля. По-великолепно преживяване не съм имала никога. Имаше нещо под него, убий ме, не знам какво, нещо като мотор, може би, защото когато кралят дръпна някаква ръчка, целият диван започна да се тресе.
— Глупости! Какво ме занасяш?
— Не те занасям! — извика Ясмин. — Не бих могла да си измисля такова нещо, дори и да искам и ти много добре го знаеш.