„Не знам“ — отвърна той. Изведнъж беше станал кротък като агънце.
Когато бях напълно готова, отидох до него, целунах го по бузата и казах:
„Нека просто да забравим какво се случи днес.“
В този момент ловко издърпах лепкавото гумено нещо от кралския му член и с тържествена походка излязох от стаята.
— Някой опита ли се да те спре?
— Никой не ме докосна.
— Отлично! — казах аз. — Свършила си страхотна работа. Най-добре е да ми дадеш листа с подписа.
Тя го извади от чантичката си и ми го подаде. Прибрах го в специална папка.
— А сега — казах аз, — отивай да си приготвяш багажа. Напускаме Мадрид със следващия влак.
XV.
Половин мас по-късно вече си бяхме стегнали багажа, уредили сметките с хотела и бързахме към гарата. Следващата спирка беше Париж.
И ето че пристигнахме — посрещна ни една прекрасна юнска утрин. (Пътувахме с нощния влак от Мадрид.) Отседнахме в Риц. Баща ми винаги казваше: „Когато отидеш някъде и се чудиш къде да отседнеш, избери Риц“. Мъдри слова. Ясмин дойде в стаята ми, за да обсъдим следващия ход. Поръчахме си малък ранен обяд: два студени омара и бутилка Шабли. Пред мен на масата стоеше списъкът със задължителните донори.
— Каквото и да става, Реноар и Моне са първи — казах аз. — В този ред.
— Къде ще ги намерим? — попита Ясмин.
Никога не е трудно да засечеш координатите на един известен човек.
— Реноар е в Есой — казах аз, — малко градче на около сто и четирийсет километра югозападно от Париж, между Шампан и Бургундия. В момента е на седемдесет и осем години и ми казаха, че бил в инвалидна количка.
— Господи, Осуалд, не ми се иска да давам суданска муха на някакъв нещастник в инвалидна количка!
— Защо? Аз мисля, че много ще му хареса. На него всъщност нищо му няма, като се изключи артрита му. Все още рисува. Той без съмнение е най-почитаният жив художник на нашето време. И още нещо: няма друг художник в историята на човечеството, който да е продавал картините си на по-високи цени приживе от Реноар. Той е гигант. След десет години сламките му ще струват цяло състояние.
— А жена му къде е?
— Починала е. Той е един самотен възрастен човек. Ти безкрайно ще го зарадваш. Предполагам, че като те види, веднага ще поиска да те рисува гола.
— Това би ми харесало.
— От друга страна, той има един модел Деде, по който е абсолютно луд.
— Ще я оправим — каза Ясмин.
— Ако добре си изиграеш картите, може дори да ти подари картина.
— Хей, и това ще ми хареса.
— Помисли по въпроса тогава.
— А Моне? — попита тя.
— Той също е самотен възрастен човек. На седемдесет и девет е, година по-стар от Реноар и живее като отшелник в Дживърни — градче недалеч оттук, някъде в покрайнините на Париж. Много малко хора ходят при него. Казаха ми, че Клемансо се отбивал от време на време, но почти никой друг. Ти ще бъдеш малък слънчев лъч в неговия живот. И ще получиш още едно платно, може би? Някой пейзаж от Моне? Тези картини ще струват стотици хиляди след години. Те вече струват десетки хиляди.
Идеята да получи картина от един от тези велики художници, а може би и от двамата, доста развълнува Ясмин.
— А и ти ще продължаваш да се срещаш с велики художници — казах аз. — Погледни само какво имаме в списъка! Накрая може дори да си направила малка колекция от платна.
— Това е страхотна идея! — каза тя. — Реноар, Моне, Матис, Бонар, Мунк, Брак и всички останали. Да, това е страхотна идея. Трябва да я запомня.
Омарите бяха вкусни и сочни, с огромни щипки. Шаблито също не беше лошо — „Гран Кру Бугро“. Изпитвам особени предпочитания към Шабли, не просто към строго сухите „Гран Кру“, но и към някои „Премиер Кру“, където ароматът на плода е по-осезаем. Бугрото, което пиех в момента, беше едно от най-строго сухите вина, които някога съм вкусвал. Ясмин и аз обсъждахме стратегията, докато се хранехме. Моето твърдо убеждение беше, че на света не съществува мъж, който би отблъснал една млада жена с чара и поразителната хубост на Ясмин. Сигурен бях, че дори и сред най-възрастните, няма да се намери такъв, който да остане безразличен към нея. Навсякъде, където отидехме, получавах доказателства за това. Дори мазният регистратор с каменно изражение долу на рецепцията се разтрепери, когато я видя. Наблюдавах го много внимателно и забелязах онази добре позната искра да припламва точно в центъра на зениците на лъскавочерните му очички, върхът на езика му се показа и започна бавно да се движи по горната му устна, а пръстите му мотаеха машинално регистрационните ни картони и накрая ни даде ключове от съвсем други стаи. Много вълнуващо и сексапилно същество беше нашата Ясмин, нещо като живия женски вариант на самата суданската муха и както вече казах, съмнявах се, че има мъж, който ще й покаже вратата.