И още един художник, за когото никога не бяхме чували — Андре Дерен, се занимаваше с подготовката на декорите за „La Boutique Fantasque“.
Стравински, Пикасо и Матис вече бяха в списъка. След като преценихме, че мнението на мосю Диагилев е по-компетентно от нашето, решихме да включим и Андре Дерен. Всички тези мъже в момента бяха в Париж.
Оправихме първо Стравински. Ясмин влязла при него направо, точно докато той работел на пианото по „Пулчинела“. Бил по-скоро изненадан, отколкото ядосан.
— Здравейте — казал той. — Коя сте вие?
— Пропътувала съм цялото разстояние от Лондон до Париж, за да ви предложа едно малко бонбонче — отвърнала тя.
Това абсурдно обяснение, което Ясмин щеше да използва неведнъж, напълно обезоръжило този мил и дружелюбен човек. Нататък било лесно и въпреки че умирах за пикантни подробности, Ясмин отказа да говори.
— Можеш поне да ми кажеш какъв беше като човек.
— Сияещ — отвърна тя. — Толкова сияещ, и толкова бърз, и толкова остроумен! Имаше огромна глава и нос като варено яйце.
— Гений ли е?
— Да, гений е. В него я има искрата. Същата искра, която я имаше и в Реноар, и в Моне.
— Каква е тази искра? — попитах аз. — Къде е? В очите ли?
— Не. Не е на някакво специално място. Просто я има. Знаеш, че я има. Като невидимо излъчване е.
От Стравински направих петдесет сламки.
Следващият беше Пикасо. По онова време той работеше в студиото си на Рю дьо ла Бети. Закарах Ясмин дотам и я оставих пред разпадаща се дървена врата, покрита с почти напълно олющена кафява боя. Нямаше звънец или метална скоба за почукване, затова Ясмин просто блъсна вратата и влезе. Настаних се удобно в колата с „La Cousine Bette“ — роман, който все още считам за най-доброто постижение на френския майстор.
Не бях прочел и четири страници, когато вратата на колата се отвори с трясък и Ясмин се друсна на седалката до мен. Пуфтеше като кашалот, а косата й стърчеше на всички посоки.
— За бога, Ясмин. Какво се е случило?
— О, божичко — задъхваше се тя. — О, божичко!
— Изхвърли ли те? — извиках аз. — Направи ли ти нещо?
Тя се задъхваше прекалено силно, за да може да ми отговори веднага. Тънка струйка пот се стичаше по слепоочието й. Изглеждаше така, сякаш е обиколила четири пъти квартала, гонена от маниак с готварски нож. Изчаках я да се успокои.
— Не се притеснявай — казах аз. — Няма начин да минем без един-два неуспеха. Този човек е демон!
— Какво ти направи?
— Той е бик! Той е като малък кафяв бик!
— Кажи ми какво стана.
— Влязох в ателието му. Той рисуваше по някакво голямо платно и когато се обърна и ме погледна, очите му така се разшириха, че станаха като огромни черни балони. После извика „Оле!“ или нещо такова и започна бавно да се придвижва към мен, някак си леко приклекнал, все едно всеки момент ще скочи…
— И скочи ли?
— Да. Скочи.
— Боже господи!
— Дори не си остави четката.
— Значи не успя да му сложиш шлиферчето?
— Не. Нямах време дори да си отворя чантата.
— По дяволите!
— Той беше като ураган, Осуалд.
— Не можа ли да го позабавиш малко? Спомни си как се справи със стария Уърсли.
— Нищо не беше в състояние да спре този мъж.
— На пода ли те събори?
— Не. Хвърли ме върху някакво мръсно канапенце, по което имаше разхвърляни туби с бои.
— Личи си. Виж, цялата ти рокля е омацана.
— Знам.
Не можех да се сърдя на Ясмин за неуспеха, знаех това. И все пак доста се ядосах. Това беше първият ни пропуск. Молех се за в бъдеще такива неща да не се случват.
— И знаеш ли какво направи след това? — каза Ясмин. — Просто си закопча панталоните и каза: „Благодаря ви, мадмоазел. Това беше много ободрително. А сега трябва да продължа да работя“. И наистина ми обърна гръб, Осуалд! Просто се обърна и продължи да рисува!
— Той е испанец — казах аз. — Като Алфонсо.
Слязох от колата, за да навия манивелата. Когато се върнах, Ясмин оправяше косата си пред огледалото.
— Не ми се иска да го призная — каза тя, — но всичко това много ми хареса.
— Знам — отвърнах аз.
— Феноменална енергичност!
— Кажи ми, гений ли е мосю Пикасо?
— Да. Много беше силно. Той ще стане страшно популярен един ден.
— По дяволите.