Погледнах я с искрено възхищение.
— Писано му било да го прелъжа — каза тя, като измъкна един охлюв от черупката му и го сложи в устата си.
— Брилянтно! — казах аз. — Блестящо изпълнение!
— И аз останах много доволна от себе си.
— Това е абсолютната заблуда.
— Благодаря ти, Осуалд.
— Има само едно нещо, което не мога да разбера.
— Какво?
— Когато той се е засилил към теб като стенобойна машина, не се ли е прицелил все пак?
— Само до известна степен.
— Но той трябва да е много опитен в това.
— Миличкият ми Осуалд. Ти изглежда още не можеш да проумееш какво става с един човек, поел двойна доза прах от судански мухи.
Много добре знам, помислих си аз. Бях зад шкафовете в лабораторията, когато Уърсли я пое.
— Не — казах аз, — наистина не мога. Какво става с човек, поел двойна доза?
— Превръща се в берсек. Единият му край буквално не знае какво прави другия. Можех да му го навра в буркан с мариновани лукови главички и пак нямаше да се усети.
Убедил съм се от опит в една много проста истина за младите дами и тя е следната: колкото са по-красиви лицата им, толкова по-неделикатни са мислите им. Ясмин не правеше изключение. Ето я сега, седи пред мен в „Максим“, облечена в разкошна рокля „Форчъни“ и изглежда в очите на целия свят като кралица Семирамида върху трона на Египет, а говори вулгарни неща.
— Говориш вулгарни неща — казах аз.
— Аз съм вулгарно момиче — ухили се тя.
„Волне“-то пристигна. Дегустирах го. Отлично вино. Баща ми казваше: „Никога не подминавай едно «Волне» внесено от добър търговец, ако фигурира в менюто на вината“.
— И как успя да се измъкнеш толкова скоро?
— Той беше много груб — каза тя. — Груб и някак си остър. Все едно ми се беше качил гигантски омар.
— Отвратително.
— Ужасно беше. Имаше някаква тежка златна верига през гърдите; която непрекъснато стържеше по гръбнака ми. И часовник в джобчето на жилетката.
— Лошо за часовника.
— Да, строши се. Чух го как изпука.
— Да, добре де…
— Страхотно вино е това, Осуалд!
— Да, знам. Но как успя да се измъкнеш толкова бързо?
— Това явно винаги ще бъде проблема с по-младичките. На колко години е този?
— На четирийсет и осем.
— Ами да, в разцвета на силите си. По-различно е, когато са на седемдесет и шест. Тогава дори и със суданската муха в един момент се изморяват.
— Но не и този?
— О, боже, не! Перпетуум-мобиле. Механичен омар.
— И ти какво направи?
— Какво ми оставаше да направя? Въпросът беше: или аз, или той. Затова го изчаках, докато приключи с първата експлозия, за да съм сигурна, че стоката е доставена, бръкнах в джоба на сакото си и извадих вярната игла.
— И го набоде, така ли?
— Да, но не забравяй, че този път трябваше да го направя с обратно завъртане, което никак не е лесно. Трябваше да извъртя ръката си назад.
— Разбирам.
— Добре, че бекхендът винаги е бил най-силното ми място.
— Имаш предвид в тениса?
— Да.
— И го уцели още от първия път?
— Дълбоко в основната линия. По-дълбоко и от краля на Испания дори. Първокласен удар!
— Той каза ли нещо?
— О, боже, той се разквича като прасе. Хвана се за задника и затанцува из стаята, пищейки през цялото време: „Селест! Селест! Викай доктор! Пронизаха ме!“. Дъртата кранта трябва да е гледала през ключалката през цялото време, защото се втурна веднага вътре и се впусна към него, крещейки: „Къде? Къде? Дайте да видя!“. Използвах момента, докато тя разглеждаше задника му, за да изскубна съществено важното гумено нещо от него и да се втурна навън, загащвайки се в движение.
— Браво! — похвалих я аз. — Какъв триумф!
— Всъщност, голям майтап беше. Доста се позабавлявах.
— Ти винаги се забавляваш.
— Много хубави охлюви — каза тя. — Огромни, пълни и сочни.
— В развъдниците ги слагат да постоят в стърготини два дена, преди да ги продават за готвене.
— Защо?
— За да изхвърлят всички отпадъци от себе си. Кога взе подписа му? Още в началото?
— Да. Винаги така правя.
— Но защо под него беше написано булевард Хосман, вместо Рю Лоран Пизе?