— Аз го помолих за това. Каза, че булевард Хосман е стария му адрес. Преместил се е отскоро.
— А, добре.
Прибраха празната чиния с черупки от охлюви и скоро след това донесоха дивите кокошки. Като казвам диви кокошки, имам предвид шотландски яребици, не тетреви, глухари или бели яребици. И те са добри, особено бялата яребица, но шотландската безспорно е кралицата. Няма на света по-крехко и по-вкусно месо от нейното, стига разбира се да е ударена същия сезон. Уловът започва на дванайсети август и всяка година очаквам тази дата дори с по-голямо нетърпение, отколкото датата първи септември, когато стридите излизат от Колчестър и Уитстейбъл. Също като говеждото филе, шотландската яребица трябва да се яде почти сурова, малко по-тъмна от първоначалния й кървав цвят, а в „Максим“ нямаше и да те погледнат с много добро око, ако си я поръчаш другояче.
Наслаждавахме се на яребиците, като бавно отрязвахме тънки парченца гърди и ги оставяхме да се стапят в устата ни, редувайки всяка хапка с глътка ароматно „Волне“.
— Кой следва по списъка? — попита Ясмин.
Аз също си бях задал този въпрос.
— Трябваше да бъде мистър Джеймс Джойс, но може би ще е по-добре да се поразходим надолу до Швейцария, за да сменим малко пейзажа.
— Идеално. Кой е в Швейцария?
— Нижински.
— Той не е ли тук, в състава на оня Диагилев?
— Де да беше — казах аз. — Нещо се е побъркал този Нижински — въобразява си, че е женен за господ и ходи навсякъде с един огромен, златен кръст, овесен на шията.
— Колко жалко. Това значи ли, че вече не танцува?
— Никой не знае. Разправят, че танцувал в някакъв хотел в Сейнт Мориц само преди няколко седмици. Но това било просто моментно хрумване, за да позабавлява гостите.
— Той в хотел ли живее?
— Не. Има вила в Сейнт Мориц.
— Сам?
— За съжаление, не. Има жена, дете и цяла банда прислужници. Той е богат човек. Навремето взимаше огромни суми. Разправят, че Диагилев му плащал по двайсет и пет хиляди франка на едно представление.
— Мили боже! Ти виждал ли си го някога как танцува?
— Само веднъж, в годината, когато избухна войната, 1914-а, в стария театър Палас в Лондон. Постановката беше Les Sylphides. Зашеметяващо! Той танцува като бог.
— Умирам да се срещна с него! Кога заминаваме?
— Утре. Нямаме време за губене.
XIX.
В този момент от разказа, точно когато се готвех да опиша пътуването ни до Швейцария и срещата с Нижински, писалката се отпусна в ръката ми и открих, че се колебая. Не започвах ли да се повтарям, да навлизам в шаблон? Ясно беше, че в следващите дванайсет месеца Ясмин щеше да се среща със страшно много и все очарователни мъже. Но начинът, по който протичаха тези срещи (с едно-две малки изключения, разбира се), беше на практика един и същ: тя им даваше бонбончето с праха, развихряше се поредния катаклизъм, после тя се измъкваше с плячката, и т.н., и т.н., в общи линии — нищо ново и колкото и интересен да беше самият човек, описанията можеха доста да досадят на моя читател. За мен нямаше нищо по-лесно от това да разкажа в детайли как срещнахме Нижински на една пътека в боровата гора под вилата му, както и стана, как Ясмин му даде бонбончето, след което го баламосвахме с приказки в продължение на девет минути, докато праха му подейства и как след това той подгони Ясмин в тъмната гора, прелитайки от камък на камък с великолепни високи подскоци. Но ако направех това, трябваше да опиша и срещата ни с Джеймс Джойс в Париж: Джеймс Джойс, облечен в тъмносин шевиотен костюм, с тъмна филцова шапка на главата и стари тенис обувки, обикаля като бесен около едно дърво и говори мръсотии. А след Джойс идваше ред на мистър Бонар и мистър Брак, след което Ясмин и аз направихме едно бързо обратно пътешествие до Кеймбридж, за да прехвърлим ценната стока в централния Дом на спермата. Всичко това трябваше да стане бързо, защото с Ясмин вече бяхме навлезли в ритъм и не ни се искаше да прекъсваме, докато не приключим на практика с всички.
Уърсли страшно се зарадва като му показах богатия улов. Сега вече имахме сламки от крал Алфонсо, Реноар, Моне, Матис, Пруст, Стравински, Нижински, Джойс, Бонар и Брак.
— А и добре си се справил със замразяването — похвали ме той, докато внимателно прехвърляше металните рейки с етикетчета от портативния контейнер за течен азот в основния ни фризер в мазето на щабквартирата Дънроамин.