Промъквах се предпазливо покрай някакви храсти, когато чух стъпки по чакълената пътека. Обърнах се и видях Пучини и Ясмин, хванати под ръка, да минават на по-малко от три метра зад гърба ми. Чух го да й казва на италиански: „Никой джентълмен не би позволил на една дама да се върне до Лука сама по това време на денонощието“. „Какво? — помислих си аз. — Ще я изпраща до хотела?“ Проследих ги, за да видя къде отиват. Колата на Пучини беше паркирана на алеята пред къщата. Видях го как помогна на Ясмин да седне на пътническото място. После с доста суетня и чупене на кибритени клечки запали ацетиленовите фарове. Завъртя манивелата. Моторът изръмжа и затрака равномерно. Пучини отключи портата в дъното на алеята, скочи на мястото на шофьора и ги видях как потеглят с гръм и трясък.
Хукнах обратно към собствената си кола и запалих мотора. Подкарах като бесен към Лука, но така и не успях да настигна Пучини. Всъщност, бях някъде по средата на пътя, когато го видях да прелита покрай мен по отсрещната страна на шосето, този път сам.
Намерих Ясмин в хотела.
— Взе ли го? — попитах аз.
— Разбира се — отвърна тя.
— Бързо! Дай ми го веднага!
До зазоряване направих сто сламки от спермата на Пучини, всичките с добра концентрация. Докато се занимавах с това, Ясмин се беше отпуснала в стаята ми на един фотьойл, пиеше червено „Кианти“ и ми разказваше.
— Страхотно си прекарахме! — каза тя. — Направо беше великолепно! Защо не са всички като него?
— Радвам се за теб.
— Той е толкова жизнерадостен! Смяхме се през цялото време. И дори ми изпя една малка част от новата си опера, тази, която пише в момента.
— Каза ли ти как ще се казва?
— Турио — каза тя. — Туридот. Нещо такова.
— Съпругата не ви ли създаде неприятности?
— О, не! Но беше много смешно, защото дори когато се въргаляхме на дивана, полудели от страст, той трябваше да се протяга от време на време и да блъска по пианото, само за да увери съпругата си, че се труди върху новата си опера, а не върху някоя жена.
— Велик мъж, не мислиш ли?
— Страхотен! Поразителен! Намери ми още един такъв.
От Лука тръгнахме на север към Виена, като по пътя се отбихме при Сергей Рахманинов в приятната му къща на езерото Люцерн.
— Много странно — каза Ясмин, когато се върна в колата след едно очевидно изморително запознанство с великия музикант, — много странно, но между мистър Рахманинов и мистър Стравински има невероятна прилика.
— В лицето ли?
— Като цяло. И двамата имат дребни телца и бузести физиономии. Огромни носове като ягоди. Красиви ръце. Фини стъпала. Слаби крака. И огромни членове.
— Това ли ти показва опитът ти досега — че гениите имат по-големи пишки от обикновените мъже?
— Определено — каза тя. — Много по-големи.
— Страхувах се, че ще го кажеш.
— А и по-добре си служат с тях — продължаваше тя. — Превъзходни фехтовачи са!
— Глупости! — извиках аз.
— Не са глупости, Осуалд! Позволи ми да знам!
— Забравяш, че всичките са били под въздействието на суданската муха!
— Прахът им помага, прав си. Разбира се, че им помага. Но не може да се направи никакво сравнение между начина, по който един велик творец си служи с шпагата си и начина, по който го прави един обикновен мъж. Именно това ме кара да се забавлявам толкова.
— Аз обикновен мъж ли съм?
— Не ставай ревнив, Осуалд. Не можем всички да бъдем Рахманинов или Пучини.
Бях дълбоко наранен. Ясмин бе засегнала най-болното ми място. Сърдих се по целия път до Виена, но гледката на този величествен град бързо възвърна настроението ми.
Срещата на Ясмин с доктор Зигмунд Фройд в кабинета му на „Бергасе“ №19 във Виена беше изключително забавна, затова смятам, че си струва да й бъдат отделени няколко реда.
Първо Ясмин си записа час при известния доктор, като заяви, че се нуждае от спешно психиатрично лечение. Казаха й, че ще трябва да почака четири дена. За да запълним времето, й уредих да се срещне първо с внушителния Рихард Щраус. Мистър Щраус току-що беше назначен за помощник-директор на виенската държавна опера и според Ясмин беше много помпозен. Съборихме го като зряла круша. Направих от него петдесет отлични сламки.
Сега вече беше ред на доктор Фройд. За мен известният психиатър спадаше към групата на полушутовете и не виждах причина да не се подиграем малко с него. Ясмин беше на същото мнение. Затова й спретнахме една интригуваща психиатрична болест и в два и половина един хладен, слънчев следобед тя потъна зад вратите на огромната сива сграда на „Бергасе“. Ето какво ми разказа за срещата по-късно същия ден на бутилка „Круг“, след като вече бях замразил сламките.