— Малко неловко е било цялото положение — заключих аз.
— Бях отчаяна, Осуалд. Това не се беше случвало никога преди.
„Мистър Шоу — казах аз. Бях спряла на отворената врата и се чудех какво да измисля, за да убия времето. — Майка ми, която ви смята за самия Господ Бог, ме помоли непременно да ви попитам нещо…“
„Вие сте истинска напаст, мадам!“ — излая той.
„Знам, знам — казах аз, — но много ви моля да й отговорите. Ето какъв е въпросът: вярно ли е наистина, че вие не одобрявате хората, които правят изкуство заради самото изкуство?“
„Да, вярно е, мадам.“
„Искате да кажете, че само красотата не е достатъчна?“
„Не, не е достатъчна. Изкуството трябва винаги да има дидактическа цел, да служи на обществото по някакъв начин.“
„А Бетовен служил ли е на обществото? Или Ван Гог?“
„Махайте се оттук! — изръмжа той. — Нямам никакво намерение да си подмятам думи…“
Той спря насред изречението. Защото в този момент, Осуалд, слава на бога, суданската мушица го удари.
— Ура! Здраво ли го цапардоса?
— Това беше тройна доза, не забравяй.
— Да бе, да. И какво стана?
— Не мисля, че е безопасно да им даваме тройни дози, Осуалд. Повече няма да го правим.
— Сигурно го раздруса здраво, а?
— Първата фаза беше направо ужасяваща. Все едно седеше в електрически стол и някой беше включил електричеството, което го беше ударило с хиляди волтове.
— Толкова зле?
— Слушай. Цялото му тяло се изстреля от стола нагоре и застина насред въздуха, треперещо, с изцъклени очи и разкривено лице.
— О, боже.
— Направо се смразих от ужас.
— Не се съмнявам.
— Ами сега, помислих си аз, какво да правя? Изкуствено дишане, кислород, какво?
— Не преувеличаваш, нали, Ясмин?
— Боже господи, не! Човекът се беше схванал. Беше се парализирал. Задушаваше се. Не можеше да говори.
— Беше ли в съзнание?
— Кой го знае?
— Ти уплаши ли се, че може да хвърли топа?
— Имах чувството, че това ще стане всеки момент.
— Сериозно?
— Само трябваше да го погледнеш, Осуалд.
— Божичко, Ясмин.
— Спомням си как седях там и си мислех, че каквото ще да става, тоя си е написал последната пиеса.
„Ехоо, мистър Шоу — обадих се аз. — Хеей.“
— Той чуваше ли те изобщо?
— Съмнявам се. Между космалаците му започна да излиза нещо бяло, като морска пяна.
— Колко време продължи цялата тая работа?
— Около две минути. Накрая започнах да се притеснявам за сърцето му.
— За сърцето му ли? Защо, за бога?
— Лицето му стана моравочервено. Виждах, че и кожата му започна да почервенява.
— Асфиксия.
— Нещо такова. Не са ли прекрасни пържолата и бъбрекът?
— Да, много са вкусни.
— И изведнъж, той се върна на земята. Примигна с очи, погледна ме, нададе нещо като индиански боен вик, скочи от стола и започна да си разкъсва дрехите.
„Ирландците нападат! — изписка той. — Стегнете редиците си, мадам! Стегнете редиците си и се пригответе за бой!“
— Е, в такъв случай не е бил точно евнух.
— Поне не приличаше на такъв.
— Как успя да му сложиш гуменото нещо?
— Има само един начин, по който мога да направя това, когато започнат да буйстват. Хванах се за чепа му и увиснах на него като черна чума, след което го завъртях рязко един-два пъти, за да го накарам да застане на място.
— Ау.
— Много ефективно.
— Не се съмнявам.
— Можеш да ги водиш навсякъде, където си поискаш, като ги хванеш така.
— Убеден съм.
— Все едно да сложиш юзда с шипове на кон.
Отпих глътка „Бон“ и го вкусих внимателно. Беше внесено от Луи Латур и наистина бе добро. Истинско щастие е, че бях намерил такова вино в една селска кръчма.
— И после какво? — попитах аз.
— Хаос. Дървен под. Ужасни ожулвания. И така нататък. Но ще ти кажа кое беше най-интересното, Осуалд. Той не знаеше какво да прави. Аз трябваше да му показвам.
— Значи наистина е бил девствен?
— Най-вероятно. Но и много бързо схващаше. Никога не бях виждала такава енергичност в шейсет и три годишен човек.
— Това е заради вегетарианската диета.
— Сигурно — каза Ясмин, като набучи едно парче бъбрек с вилицата си и го сложи в устата си. — Но и не забравяй, че машинарията му беше чисто нова.