После започнах да казвам всичко на пресата. Вестниците трябваше отново да са пълни с материали за Барселона, но положителни. Бях се научил, че можеш да работиш с медиите или да си срещу тях. Така че споделих с журналистите: „Ще ви помагам. Можете да пишете, да анализирате и интерпретирате каквото си искате, но ако се обръщате към нас, ви моля да отразявате съвсем точно какво съм казал аз или някой от играчите“.
Никога не сме провеждали закрити тренировки. Това беше добре за атмосферата, а връзката с феновете се засили. Понякога го извъртах в моя полза, ако някой от футболистите трябваше да бъде поставен на мястото си. В началото например имах един от играч с десен крак, който си беше навирил носа твърде много. Накарах го да стреля към вратата само с левия крак. Топката летеше къде ли не, само не и към мрежата и зрителите умряха от смях. Проблемът беше решен със замах.
Захванах се за работа - първо с минимизирането на дребните грешки. Както казах, проблемите почти никога не се дължат на големи пропуски, често малките камъчета обръщат каруцата. Треньорската професия започва тъкмо с това, ето защо тренирах заедно с футболистите. Така виждаш повече неща и можеш да се намесих по адекватен начин.
Понякога просто сядах на топка до страничната линия и наблюдавах. Намериха се хора, които твърдяха, че съм мързелив. Може би, но ако седя на едно място, пак ще видя повече, отколкото ако се разхождам напред-назад. Като гледам от едно място, мога да анализирам някого по-добре, а и виждам детайлите по-ясно. Често това са детайли, които 99 процента от хората не познават или не разбират.
Преобърнах нещата в Барселона още от самото начало. Когато отидох там, заварих стил на игра, при който защитниците тичаха по-малко от нападателите. Исках да променя това на момента, като не забравях, че футболът е игра на добавяне на метри. Трябва да премислиш ситуациите, да си креативен, но и логичен.
Както вече споделих, аз обичам да обръщам традиционно-то мислене с главата надолу, като казвам на нападателя, че той е първият бранител, като помогна на вратаря да разбере, че той е първият нападател, и като обясня на защитниците, че те определят размера на игралното поле. Всичко това се базира на разбирането, че разстоянието между отделните линии играчи никога не може да е по-голямо от десет или петнадесет метра. Всички трябва да знаят, че когато притежават топката, трябва да създават пространства, а без топката трябва да играят по-стегнато и да притискат съперника. Това може да се получи, ако футболистите следят позициите си по терена. Когато един започне да бяга, другите трябва да го последват.
Тренировките са процес, в който играчите трябва да се въвличат по разнообразни начини. Щом ми се стореше, че отборът се отегчава, измислях някакво друго упражнение, което ни разсмиваше. За мен нещата се свеждаха до използване на пространството и пресмятане на метрите. Правех го толкова често, че веднъж някой ме попита дали не съм някакъв полудял математик. Възможно е, винаги съм се увличал по числата и разстоянията. Опитах се да предам това възможно най-ефективно, така че играчите да го разберат. Вижте например комбинацията от Роналд Куман, с когото подписахме през 1989 г., и Пеп Гуардиола, когото пуснах в първия отбор през 1990 г. Те бяха двойката централни бранители на Барселона, но не бяха бързи, а и не бяха чисти защитници. Ние обаче винаги играехме в противниковата половина. Изчислих какви са шансовете ни на базата на трите основни типа подавания, които противниците ни можеха да използват. Първото е изритване на топката дълбоко в нашето поле, зад линията на защитата. Ако вратарят ни беше добър и стоеше далеч пред наказателното поле, винаги щеше да овладее топката. Следва центрирането. Имах бързи крайни бранители, които бяха тренирани и като крила. Винаги успяваха да се придвижат навреме и да пресекат подаването. Третият вариант беше пас през центъра. Гуардиола и Куман имаха толкова съвършено усещане за позициониране, че винаги го пресичаха, макар и да не бяха съвършените дефанзивни полузащитници. Вероятно именно затова се получаваше. Вратарят знаеше къде да застане, а крайните защитници бяха привикнали към ролята си.
Не спирахме да работим с бранителите, за да намерим точно това решение. Натиск можеше да се оказва не само с тридесетметров спринт, но и със съкращаването на дистанцията с няколко метра в точния момент. Обясних, че ако дадеш на някого пет метра свободно пространство, той ще изглежда като добър футболист, понеже не е под напрежение. Едно е да се опиташ да отнемеш топката при сблъсък тяло в тяло, съвсем друго е да се хвърлиш на шпагат от три метра. За да можеш да играеш така, трябва да си бърз и постоянно да превключваш темпото. Нужни ни бяха повече от десет хиляди часа тренировки, за да постигнем нивото на онзи дрийм тийм, както често наричат отбора от онова време.