Тъкмо това планирах да направя аз, когато през 1988 г. започнах работа в Барселона. По онова време клубът беше голям, имаше много пари, но му липсваха трофеи и играеше безцветен футбол. Страхотно е да видя как всички зад мен си подават щафетата. Първо аз я подадох на Рийкард, Франк я протегна към Пеп, който продължи развитието по фантастичен свой собствен начин. Тази идеология превърна Барселона в институция. В клуб - символ на уникална футболна философия.
Глава 10
Разбира се, би било страхотно, ако Аякс беше израснал по начина на Барселона, тъй като имаше няколко години преднина във футболната философия благодарение на моите бивши треньори Яни ван дер Веен и Ринус Михелс, които въведоха в клуба перфектна комбинация от техническо развитие и професионализъм. Бях съветник на Аякс не само веднъж и нещата все се объркваха, но през 2008 г. се съгласих да реорганизирам тренировките на младежите. Мениджър на първия отбор стана Марко ван Бастен, но той не успя да развие вижданията си, както се бях надявал.
Най-големият му проблем беше, че за да осъществи плановете си, трябваше да започне да освобождава различни треньори. Хората смятаха, че отношенията ми с Ван Бастен са обтегнати заради различията ни в подхода към воденето на тима, но това не е вярно. Условията с Марко бяха уточнени още през февруари, но той щеше да започне работа в клуба едва след края на европейското първенство същото лято. Аз обаче исках промените да бъдат направени до 1 април както по практически, така и по етични съображения, тъй като беше честно засегнатите треньори да знаят каква е ситуацията. Така щяха да имат предостатъчно време да се погрижат за намирането на нова работа, а Аякс щеше да привлече точните хора, за да продължи развитието на футболния си стил на игра. Ако това не беше направено до началото на април, правилата гласяха, че трябва да изкараш и следващия сезон без промяна в треньорския щаб, а това щеше да бъде загуба на ценно време. Марко сметна, че това е твърде прибързано и не беше съгласен с мен какъв е най-добрият подход при избора на екип. Не успях да го убедя и се оттеглих. Естествено, бях много разочарован, но щеше да е проява на много слаб дух, ако това беше сложило край на приятелството ни.
След това ангажиментите ми към Аякс намаляха. Горе-долу на всеки два месеца се отбивах през „Спортпарк де Тукомст“, тренировъчния комплекс на Аякс, където беше и младежката академия. Обикновено гледах мачове на резервите или на юношите от А1, понякога водех и тренировки. Преди и след това минавах през стола, за да си говоря с играчите. Едно време казвахме „отивам отзад“, което значеше „Спортпарк Форланд“, района зад „Де Меер“, където тренираха резервите и младежите. Комплексът беше наистина малък - няколко игрища и кантина. Когато клубът напусна „Де Меер“ и се премести на „Амстердам арена“, смени и тренировъчния комплекс. Днес „отивам отзад“ се отнася за „Де Тукомст“, който пак се намира зад стадиона, макар и да е на няколко километра. Там винаги се срещах с хората, които според мен наистина представляват клуба и които носят духа на Аякс, какъвто го помнех като играч и мениджър.
На масата, точно както и на „Форланд“ в миналото, винаги централната тема беше футболът и понякога се водеха ожесточени дебати как да се подобри ситуацията в Аякс. Горе-долу по това време играчите и хората в клуба започнаха да подхвърлят, че нещата не вървят към хубаво и че все повече от „философията на Аякс“ се губи. Бяха минали повече от десет години от времето, когато бяхме един от най-добрите отбори в Европа, на стадиона пак се събираха около 50 000 души, но не можехме да разберем с каква лекота управата се беше дистанцирала от изконните ценности, върху които бе изграден клубът.
През 2008 г. започнах все повече и повече да се дразня от постоянните реплики на треньорския щаб на националния отбор на Холандия, че позиционната игра и техническите умения на тима са страхотни, а истината беше, че националите играеха много слабо и без никакво въображение. Понякога в очите ми избиваха сълзи, като гледах скучната игра на някои от футболистите, които се опитваха да контролират мача, но без дадат на зрителите каквото те искаха. Не ставаше дума само за играчите, треньорите бяха не по-малко виновни. Движението по терена беше затруднено, а всъщност всичко е много просто - когато владееш топката, се стремиш да разполагаш с много пространство, когато я загубиш, веднага скъсяваш дистанцията и пресираш противника. Това е основен принцип, който можеш да усвоиш още като дете. Играчите могат да го усвоят още от много ранна възраст, но ако напълниш отбора с футболисти, които не са запознати с него, ще затънеш в големи проблеми. Щом тимът загуби топката, защитниците ще започнат да се връщат към собствената си врата, вместо да побързат да притиснат противника в неговата половина. Това може да доведе до неприятности за целия отбор. Ако бранителят се върне твърде бързо, полузащитата ще се обърка, а нападателите ще останат изолирани. Подобни погрешни преценки водят до загуба на баланс и целият отбор се разсипва. Виждах този порочен стил на игра не само в Аякс, но и в националния състав. Беше обезсърчително. Прекарахме много часове на „Де Текумст“, спорехме за проблемите, какви са най-добрите начини за разрешаването им и как да ограничим нанесените на любимата ни игра щети.