Бъкингам ми даде място в първия отбор, но най-специална връзка имах с Михелс, който пое състава през 1965 г. Михелс закриляше тима от останалата управленска структура в клуба, която беше напълно аматьорска. Когато Михелс пристигна, ние се намирахме близо до дъното на класирането и той се опита да ни защити от случващото се извън терена, за да е сигурен, че се фокусираме единствено върху подобряването на играта и да изясним мисленето си. Той изведе Аякс до върховете на футбола. Връзката, която създадохме в Аякс, е от онези неща, които трудно се изразяват с думи, защото той стана част от живота ми извън клуба. Много по-късно, когато вече имах мои деца, той се обличаше като Дядо Коледа и идваше на детските празненства у дома. Но дъщеря ми Шантал го разпозна. Все едно я чувам как каза: „Хей, ти не си Дядо Коледа, ти си чичо Ринус“.
Бях на осемнадесет години, когато Михелс пое отбора. Бях най-младият в състава, но той ме дърпаше настрана и ми говореше за тактиката на играта. Не го правеше с никой друг и тези разговори изградиха връзката ни. Обсъждахме как да станем по-добри, ако правим определени неща, и сега си давам сметка, че именно в тези разговори развихме идеите, които щяха да оформят уникалния начин на игра на Аякс в края на шестдесетте години на миналия век, докато всички останали отбори се придържаха към старите си методи. Той ми обясняваше как иска да играем и какво да правим, ако нещо се обърка. Хенк Ангел, Аренд ван дер Вел, Яни ван дер Веен, Ринус Михелс, Пит Кайзер и мнозина други помогнаха да се изградя като човека, който съм. През важните моменти в живота ми те са вървели до мен по пътя ми извън игрището. Но Михелс беше този, който ме заведе на лекар, тъй като, когато баща ми почина, вече нямахме автомобил. По-късно между мен и Михелс имаше и не-лицеприятни моменти, но те никога не опетниха образа на човека, който беше до мен, когато наистина имах нужда от него като млад.
Баща ми почина през 1959 г., когато беше на четиридесет и пет, а аз бях на дванадесет. В онзи ден получих дипломата си от основното училище и по време на прощалното тържество чух, че е починал. След това Аякс започна да играе още по-голяма роля в живота ми, тъй като вече нямах баща у дома, към когото да се обърна. Казаха ни, че е починал от инфаркт заради повишения му холестерол. Никога не успях да се отърся от смъртта му и когато пораснах, усещането, че съдбата му ще ме сполети, се засилваше. Дълго време смятах, че няма да доживея до петдесет години. Затова и не бях особено изненадан, когато като треньор на Барселона развих проблеми със сърцето горе-долу на същата възраст като баща ми. По някакъв начин се бях подготвил за това. Но имаше една съществена разлика - тридесет години по-късно медицинската наука можеше да ме спаси.
Баща ми, а и майка ми, са погребани в източното гробище на Амстердам, току до стария стадион на Аякс. Скоро след смъртта му започнах да си говоря с него всеки път, когато минавах край оградата на гробището пеша, с колело или с кола. Този навик ми остана за дълго време. Говорех му за училище, а когато ме взеха в Аякс, темата се измести основно към футбола - какъв идиот е съдията, как бях отбелязал головете, такива неща. Разговорите ни се променяха през годините, но никога не престанаха. Все исках да говоря с него и да потърся съвета му, когато трябваше да взема трудно решение в живота си. „Е, тате, какво ще кажеш?“ На следващата сутрин се събуждах и вече знаех какво трябва да направя. Все още нямам никаква представа как ставаше това, но той беше до мен всеки път, когато се налагаше да реша нещо, и след разговора ми с него винаги знаех какво да предприема.
Ето например какво стана, когато бях в началото на двадесетте си години, живеех в Амстердам, току-що се бях оженил и играех редовно в първия отбор. Нещата вървяха добре, но по онова време в Аякс имаше много скандали и се разкъсвах от съмнения по редица въпроси, дори и за това как ми помага баща ми. Не съм кой знае колко религиозен и се зачудих как е възможно това. В крайна сметка никой не се е върнал от мъртвите. Тогава се обърнах директно към татко. Помолих го да спира часовника ми всеки път, когато е наоколо, без значение в каква форма, за да покаже, че е наистина тук и може да чуе каквото казвам. Може да е съвпадение, но на следващата сутрин часовникът ми спря. Моят тъст имаше часовникарски магазин, отидох там още на същия ден, но часовникарят не откри нищо нередно и скоро механизмът заработи отново. На следващата сутрин се случи същото - часовникът спря. Отидох в магазина, но пак не откриха повреда. Същата вечер казах на баща ми, че ме е убедил, че е чул всичко, което съм говорил. На другия ден часовникът работеше и повече никога не е спирал. Нося го всеки ден.