Варлам Шаламов
Моят процес
Бригадата ни бе посетена лично от ФЬОДОРОВ. Както винаги при приближаването на началството, колелата на ръчните колички се завъртяха по-бързо, ударите на кирките станаха по-чести, по-силни. Впрочем малко по-бързо, малко по-силни — тук работеха стари лагерни вълци, готови да плюят на всякакво лагерно началство, пък и нямаха сили. Ускоряването на темпото на работа бе само страхливо следване на традицията, а може би и уважение към собствения бригадир — иначе биха го обвинили в заговор, биха го свалили от длъжност, биха го осъдили, ако бригадата спре да работи. Безсилното желание да се намери повод за почивка би било изтълкувано като демонстрация, като протест. Колелата на ръчните колички се въртяха по-бързо, но това бе повече от учтивост, отколкото от страх.
ФЬОДОРОВ, чието име се повтаряше от десетки изгорени, напукани от вятъра и глада устни, беше инспектор на районния отдел в мината. Приближаваше се до забоя, в който работеше нашата бригада.
Малко са зрелищата на този свят, които да са толкова изразителни, колкото наредените една до друга фигури на лагерното началство — с червени муцуни, охранени, тромави, натежали от собствената си сланина, с греещи като слънца нови-новенички, смърдящи къси овчи кожуси, с везани якутски кожени калпаци и с ръкавици с дълги маншети с ярка бродерия — и фигурите на „мършите“, на облечените в дрипи „фитили“ със стърчащи фъндъци вата от износените памуклийки, „мърши“ с еднакви мръсни кокалести лица и гладен блясък в хлътналите очи. Подобни композиции бяха всекидневни, ежечасни — и в „етапните“ вагони „Москва — Владивосток“, и в прокъсаните лагерни палатки от най-обикновен брезент, в които затворниците зимуваха на полюса на студа, без да се събличат, без да се мият, където косите замръзваха за стените на палатките и където беше невъзможно човек да се стопли. Покривите на тези палатки бяха надупчени — по време на близките взривове в забоите камъните попадаха в палатките, а един голям скален къс така си и остана в нашата палатка — седяхме на него, ядяхме, деляхме си хляба…
ФЬОДОРОВ вървеше из забоя, без да бърза. С него имаше още хора, също с къси кожуси — не ми бе съдено да разбера кои са.
Беше пролет — неприятно време, когато леденостудената вода блика отвсякъде, а още не ни бяха раздали летните гумени цървули. Всички бяхме обути като за през зимата — с платнени „ботуши“, съшити от стари ватени панталони, с подметки от същия материал — те подгизваха още след първите десет минути работа. Пръстите на краката — измръзнали, кървящи — ни боляха непоносимо. През първите седмици с цървулите не беше никак по-добре — гумата лесно пропускаше студа на вечно замръзналата почва и тъпата болка ни подлудяваше.
ФЬОДОРОВ се разходи из забоя, попита нещо и бригадирът ни, почтително превит, му отговори; ФЬОДОРОВ се прозя и златните му, добре направени зъби отразиха слънчевите лъчи. Слънцето вече се беше издигнало нависоко — предполагаше се, че ФЬОДОРОВ е излязъл на разходка след нощна работа. Той отново попита нещо.
Бригадирът ме извика — току-що бях докарал празната количка като стар извозвач — дръжките стърчаха нагоре, за да си почиват ръцете, с колелото напред — и аз се приближих до началството.
— Ти ли си Шаламов? — попита ФЬОДОРОВ.
Вечерта ме арестуваха.
Раздаваха ни лятното облекло — рубашка, памучен панталон, партенки, гумени цървули — беше един от важните дни в живота на затворниците. През друг, още по-важен есенен ден, раздаваха зимните дрехи. Раздаваха каквото се случи — напасването по „размер“ и „ръст“ ставаше в бараката, по-късно.
Дойде моят ред и домакинът рече:
— Тебе те вика Фьодоров. Когато се върнеш — тогава ще ти дам…
Не разбрах веднага истинския смисъл на думите му.
Непознат цивилен ме заведе в покрайнините на селището, където се намираше малката къщурка на инспектора от районното отделение.
Стоях в здрача пред тъмните прозорци на къщата на Фьодоров, дъвчех някаква ланшна сламка и не мислех за нищо. До стената на къщата имаше хубава пейка, но затворниците нямаха право да сядат на пейките на началството. Галех и почесвах под ватенката си своята суха като пергамент, напукана, мръсна кожа и се усмихвах. Бях сигурен, че ме очаква нещо хубаво. Обзе ме странно чувство на облекчение, почти на щастие. Утре и вдругиден нямаше да трябва да ходя на работа, да размахвам кирката, да блъскам тези проклети камъни, когато от всеки удар тънките като канап мускули потръпват.
Знаех, че всеки момент мога да получа нова присъда. Много добре познавах лагерните традиции в това отношение. През 1938 година, през тази страшна колимска година, „завеждаха дела“ срещу всички, чиито присъди бяха малки и изтичаха. Винаги правеха така. Тук, в наказателната зона на Джелгала, пристигнах като „престоял“. Присъдата ми бе изтекла през януари четиридесет и втора, но не ме освободиха, а бях „оставен в лагера до края на войната“, както хиляди, десетки хиляди други. До края на войната! Беше трудно да се изкара един ден, да не говорим за година. Всички „престояли“ ставаха обект на повишено внимание от страна на следствените власти. Усилено ми бяха „фабрикували дело“ и в Аркагала, откъдето бях пристигнал в Джелгала. Ала не успяха. Само ме прехвърлиха в наказателната зона, което, разбира се, само по себе си беше зловещ признак. Но защо да се измъчвам с мисли за нещо, което не мога да променя?