Пък като че ли нямаше много време за размисъл и душевни терзания. Едва бях изминал половината път до близката горичка и съзрях между дърветата бели стени, а над тях гладък, зелен покрив. Това беше дом несъмнено, от тия домове, които са строили и у нас преди много хилядолетия — малки, еднолични къщички за самотни хора. Но и това откритие за назадничава цивилизация в тоя миг особено не ме разтревожи. Без повече да разсъждавам, аз със същото весело лекомислие се упътих към къщата.
Много по-късно разбрах на какво се е дължало това непонятно състояние. Тогава аз съм бил просто пиян. На нашия език тая дума съществува само като медицинско понятие. Аз съм бил пиян от особения състав на въздуха. Но тогава не съзнавах това и смело нахлух в обраслото с цветя и чудни растения дворче на малката къща. Почти се губех всред огромните, прекрасни цветя, задавен от аромата им, с мъка си проправях път напред. В своето весело безумие като че ли не очаквах нищо особено да се случи. И внезапно се спрях.
На двайсетина крачки от мен, по откритата веранда на къщата, се движеше бавно живо човешко същество.
Дълго го гледах като втрещен, с широко отворени очи. Моето странно настроение започна да излита от мен като лек газ, сърецето ми силно затуптя. Всички комбинации на материята са се осъществили в безкрайната и всеобемна вселена. Всички възможни сплави са отдавна известни. Дори материята и антиматерията са се срещали неведнъж в безумни космически катастрофи. Но това се случваше за пръв път — да се срещнат две човешки същества — от Дриа и от третата планета на малката звездица Тирон.
Впрочем все още не бяха се срещали, все още го виждах само аз. Това беше твърде едър човек, навярно мъж, защото по главата му растяха дълги косми — явен признак на още много млада човешка раса. Лицето му беше светло, неочаквано красиво и както ми се стори — добро и умно. И дрехите бяха леки и красиви — по формата на тялото. Той не знаеше, че го наблюдавам, това беше недискретно от моя страна. Като превъзмогнах вълнението си, аз мълчаливо излязох на свободното пространство. И точно в тоя миг, привлечен може би от лекия шум, човекът се обърна и ме погледна. Много ясно забелязах учудването в погледа му, което бързо се сгъсти и се превърна в смайване.
— Какво търсиш тук, момченце? — попита човекът гласно.
О, колко добре разбирам сега неговото удивление!… Пред себе си той виждаше същество, съвсем подобно на него и все пак различно. Наистина по ръст в очите му аз приличах на тъничко стройно момченце. В това, разбира се, нямаше нищо чудно, но не мога да си представя как е възприел тогава лицето ми — кръгло и оранжево, без нито един косъм на гладката като полирано дърво глава.
— Не съм момченце! — отговорих аз също така с гласа си. — Аз съм човек… Аз съм човек от друга планета.
Много добре знаех, че той няма да разбере думите ми. Все пак аз се надявах, че ще възприеме мислите и ще ги превърне в образи. Човекът ме погледна съсредоточено.
— Моля, повторете! — каза той тихо и сериозно.
Аз повторих бавно същата фраза. Тоя път човекът ме разбра, зениците му се разшириха още повече.
— Как от друга планета? — каза той с недоумение. — Как сте попаднали тук!
Отдъхнах си. Очевидно директният телепатичен разговор, без външен посредник, беше известен на хората от тая планета.
— Не знам дали ще ме разберете — отвърнах аз. — Аз не съм прилетял тук с космичен кораб… Аз съм преодолял пространството чрез неговото унищожение… Може би знеате нещо за постигането на нула пространство?
— Да, разбира се…
— И си служите с него? — трепнах аз.
— Засега само при лабораторни условия.
— Но това е отлично! — възкликнах аз развълнуван. — Това съвсем не е малко!…
Човекът не сваляше от мен своите любопитни очи. Колкото и да изглеждаше странно това, което говорех, външността ми го потвърждаваше напълно.
— Но защо стоите там? — каза човекът. — Елате тук, не се плашете от мен…
Аз доверчиво приближих. Все още се намирах в това весело опиянено състояние на духа, което не разбирах.
— Вие сте първият човек, когото срещам на тая планета — казах аз.
— Тъй ли?… Наистина съм поласкана…
— Вие сте жена? — попитах аз учуден.
— А вие какво си помислихте? — усмихна се тя.
— О, моля да ме извините — казах аз сконфузено. — У нас наистина външната разлика между мъжа и жената е едва забележима… И все пак не е любезно да се прави такава грешка.
— И у нас също… Но вие сте мъж, предполагам?
— Да, разбира се — отвърнах аз. — Не бива да очаквате, че на такава опасна разходка ще пратим за пръв път жена.