— Как се казвате? — запита тя.
— Казвам се Лен.
Моята събеседница весело се разсмя.
— Наистина интересно! — отвърна тя. — А аз се казвам Лена!… Наистина интересно!…
Лена ме погледна с хубавите си дълбоки очи и отново попита:
— А къде се намира вашата планета?
— Трудно ми е да ви обясня… Освен ако ми покажете някой звезден атлас.
— Да, разбира се — каза Лена. — Елате с мен…
Естествено, нашият разговор беше доста бавен, с повтаряне на думи и цели изречения, но все пак се разбирахме. Тя ми направи път и аз влязох в нейния дом. Един поглед ми беше достатъчен да разбера, че техните малки, смешни домове са наредени с повече вкус от нашите. Дори визиоекранът, който заемаше едната стена, преливаше в красиви метални отблясъци. Тя ми даде атласа, но не беше толкова лесно да се справя с него. Както трябваше да се очаква, трите най-вътрешни планети на нашата система липсваха на картата, но Дриа съществуваше — мъничка, безименна планетка, наречена с първата буква на някаква тяхна древна азбука.
— Ето това е Дриа — казах аз. — А как наричате вашата планета?
— Земя — отвърна тя.
Това беше наистина интересно — Дриа също не е име, а означава земя — твърдината, върху която са живели през хилядолетията нашите деди. Докато й обяснявах това, погледът ми попадна върху някакъв доста познат на вид предмет върху стената.
— Това е календар? — попитах аз.
Да, това наистина беше календар, но аз разбрах тяхната земна година едва когато ми обясни системата на цифрите. Всъщност тая система е съвсем като нашата, само че ние означаваме с различен знак всички цифри до сто. Все пак годината ми се видя съвсем малка като брой — 2680-а. Аз запитах.
— Всъщност това е условно леточисление — отвърна тя, — което ние наричаме нова ера… Но и това название е условно. Нашата истинска нова ера е започнала много по-късно — когато назряха условията да се премахнат обществените класи…
— Значи, и вие сте минали този кошмарен период? — усмихнах се аз. — С кървави войни и революции?
Тя ме погледна някак особено.
— Да, той наистина е кошмарен — отвърна тя. — И все пак ние не се срамуваме от него. Напротив, непрекъснато се връщаме натам, защото е бил пълен и с героични подвизи…
Това не ми беше съвсем ясно. Какъв смисъл човечеството да се връща към своите кошмари?… Дори това, което тя нарече с почти забравената дума „героизъм“, е доста примитивна и кошмарна проба на човешката личност. Но сега не ми се искаше да се задълбочавам в това, трябваше да науча най-важното.
— Както разбирам от думите ви — започнах аз, — вие тук имате развита човешка цивилизация… Но къде е тя?… Аз не видях нито хора, нито градове, нито пътища… И изобщо нищо не видях освен девствени гори и полета…
Тя отново се усмихна със своята мила, добра усмивка. И интересно, макар да бях само няколко минути с нея, вече не ми се виждаше толкова едра и груба. Сега я чувствувах точно такъв човек, какъвто бях и самият аз.
— Цялата ни промишлена и енергетична база е под земята — отвърна тя. — Над земята имаме само земеделие и скотовъдство…
— Нима не употребявате синтетични храни? — попитах учудено аз.
— Произваждаме, но все по-малко и по-малко се търсят — отвърна тя. — Със синтетичен фураж храним само животните.
— И убивате бедните животни?… Но това е ужасно!…
— Наистина е ужасно — кимна тя. — Но така е… Тая тенденция, след като беше изчезнала съвсем, се появи и се усили през последния век. И ще ви кажа също, че е доста развит и ловът, и при това с древни оръжия — като се почне от обикновения лък, та до старото огнестрелно оръжие от миналото хилядолетие.
Просто не вярвах на ушите си.
— И нямате градове?
— Жилищни градове отдавна нямаме… Имаме само административни, научни и културни центрове, но в тях почти никой не живее… Цялото население на земята живее всред природата, която ние с много труд успяхме да възстановим в целия й доисторически блясък… Но сега ще ви покажа…
Тя стана от мястото си и с лека походка отиде до малкото командно табло, което едва сега забелязах в единия от ъглите. Едно зелено копче хлътна под пръста й, визиоекранът за миг оживя. Веднага разбрах, че изображението при тях не е така технически съвършено като нашето, но все пак качеството му е задоволително. Някакво мощно съоръжение се появи пред очите ми — нещо, което приличаше на енергоцентрала.
— Вие сте прав — каза тя. — Това е тремоядрена енергоцентрала… Ние имаме в изобилие енергия — дори повече, отколкото практически ни е нужна.
Тук-таме в основата на гигантския комбинат се мяркаха дребни човешки фигури, съвсем малко на брой.