— Да, в най-големи подробности… И без никаква грешка…
Той отново ме прониза със силния си поглед, но сега в тоя поглед имаше доста солидна доза уважение.
— Признавам, че земните хора нямат тия качества на ума — каза той. — И излиза, че вие сте най-ценното живо същество на Земята…
Внезапно в погледа му се мярна тревога.
— А вярвате ли, че вашият организъм е защитен от бактериялния живот на нашата планета? — запита той бързо.
— В това отношение можете да бъдете напълно спокоен — отвърнах аз. — Ой, какво е това?
Докато се мъчех да подтисна своя вътрешен трепет, той с бърз поглед обхвана реката.
— Водна змия… Съвсем безобидно животно…
— Но защо е толкова малка?
— Напротив, това е един чудесен екземпляр…
— Какво държи в устата си?
— Жаба…
— Не сме имали такова животно — казах аз.
— Странно — отвърна той и в гласа му се усещаше някакво съмнение. — А някои наши учени сериозно смятат, че от някаква подобна животинка е произлязъл човешкият род… Но признайте си, това животно не ви ли изплаши?
— Да, наистина… мъничко…
Той се усмихна:
— Ето, виждате ли?… Тоя страх като много силна душевна травма е останал може би от най-първичното ни съществуване — когато змиите са ни гонили и закусвали с нас в тъмните водни бездни…
Отново почувствувах как потрепервам вътрешно. Колкото и абсурдна да беше тая мисъл, тоя миг тя не ми се стори така невероятна. И тъмната, непрозрачна маса на водата, и гъстите клони на дърветата, надвесени над нея — цялата глухота и тайнственост на тая първична природа, всичко правеше думите му някак особено близки и понятни. През това време змията, като се плъзгаше леко върху водната повърхност, излезе на брега и се скри в храстите.
— Може би трябваше да помогнем на нашия предшественик — казах аз неуверено.
— Наистина! — трепна той. — Е, не е късно!…
Човекът остави пръта и с неочаквана за неговата фигура пъргавина се затича към храста, където бе изчезнала малката змия. И у нас, на Дриа, има змии — много редки екземпляри наистина, които понякога учените откриват в дълбините на моретата. Но те са огромни в сравнение с това дребно, тънко животно и освен това…
В тоя миг се случи нещо необикновено. Внезапно кордата силно се опъна, върхът на пръчката потрепера и самата тя бавно се хлъзна към реката. И досега не мога да осъзная какво съм почувствувал в тоя миг, но преди още някаква мисъл да мине през ума ми, протегнах ръце и залових здраво края на пръчката. Като че ли ме прониза ток — така силно беше вътрешното сътресение. Като че ли само за едно мигновение престанах да бъда човек, като че ли се превърнах в просто продължение на вещта, която държах в ръцете си — трептях заедно с нея и заедно с нея в ням ужас отивах към реката. Исках да я пусна, а не можех, цялото ми същество изпитваше едновременно и дълбок потрес, и някаква неописуема наслада. Най-после над цялата тая гама от сложни чувства надделя страхът.
— Мишел! — извиках аз.
И внезапно се разгневих, запънах крак в някакъв корен, силно дръпнах пръчката. Живото същество на другия край на конеца, изглежда, се сепна от това рязко движение, защото за няколко мига напрежението олекна.
— Мишел!
Чуха се бързи стъпки, Мишел дотича разтревожен, но като видя в какво се състои работата, някак прекалено високо и неуместно, както ми се стори тогава, се разсмя.
— Няма нищо страшно! — каза той. — Ей сега ще я извадим!…
Мишел взе пръчката от ръцете ми. Едва сега забелязах, че е снабдена с най-проста макара, която той започна бавно и методично да навива. Но рибата се съпротивляваше героично и постепенно симпатиите ми преминаха на нейна страна. Аз виждах как опънатата до скъсване корда шари по водната повърхност, как се мята наляво и надясно — усещах по движението на водата яростната съпротива на рибата. Само за миг той обърна към мен глава и каза с променен глас:
— Голямо парче!… Скоро не съм ловил такова!…
Лицето му бе почервеняло, изглеждаше, че тоя сериозен човек най-искрено се вълнува от своята детска, варварска игра. Но имаше ли смисъл да му се присмивам, когато и аз преди малко представлявах такава жалка картина.
Когато най-сетне той домъкна рибата до самия бряг, аз се уверих, че наистина размерите й са солидни — по големина и по тежест тя навярно беше по-голяма дори от мене. Виждах много ясно как безпомощно отваря грамадните си уста, как с последни усилия се мъчи да се откачи от фаталната кука. Жалост сви сърцето ми, но човекът редом с мене изглеждаше в тоя миг съвсем безмилостен. Той се обърна и ме погледна:
— Дръжте се малко!… Не се страхувайте, няма нищо опасно!