Никълъс Спаркс
Моят път към теб
1
За Досън Коул халюцинациите започнаха след експлозията на платформата, от която той едва не загина.
За четиринайсетте години работа на нефтените платформи той смяташе, че е видял всичко. През 1977 г. пред очите му хеликоптер загуби контрол, докато се опитваше да кацне. Машината се разби на платформата и в резултат избухна истинско огнено кълбо. Преди да успее да се скрие, Досън получи втора степен изгаряне на гърба. Тринайсет души, повечето от които пътници в хеликоптера, загинаха. Четири години по-късно при прекършването на един от крановете парче метал с размерите на баскетболна топка се откъсна и за малко да го обезглави. Той бе и сред малцината работници, останали на платформата, когато през 2004-та ги връхлетя ураганът Айвън. Вятърът със скорост сто и петдесет километра в час и гигантските вълни го накараха да се огледа за парашут, та ако платформата се разбие, да може да полети с него. Тук екипът бе изложен и на други опасности — подхлъзване, счупване на машинни елементи, порязвания и натъртвания — но те бяха всекидневие. Досън бе видял толкова счупени кости, че не им помнеше броя, преживя и две отравяния с храна, от които работниците се натръшкаха като при чума. Само преди две години — през 2007-а, пред очите му товарен кораб за доставка на провизии, едва отделил се от платформата, започна да потъва и като по чудо бе спасен от катер на бреговата охрана в последния момент.
Експлозията обаче беше друго нещо. Нямаше изтичане на нефт — този път предпазните механизми и подсигуровката им предотвратиха огромен разлив на петрол в морето. Събитието бе отразено в медиите, но само след няколко дни изчезна от новините. За хората, пред чиито очи стана всичко, това си беше истински кошмар. Иначе денят започна нормално като всеки друг. Досън тъкмо настройваше помпите, когато една от цистерните най-неочаквано избухна. Преди да осъзнае какво става, ударната вълна на експлозията го запрати със страшна сила в стената на един от навесите наблизо. Миг по-късно огънят беше навсякъде. Подгизналата от мазнина и петрол платформа се превърна в истински огнен ад. Последвалите две експлозии разтърсиха инсталацията още по-силно. Досън помнеше, че тъкмо успя да дръпне настрани от огъня две тела, четвърта, още по-мощна от останалите експлозии го изхвърли във въздуха за втори път. Имаше смътен спомен, че пада в морето — ударът при съприкосновението с водата беше почти убийствен. Когато дойде на себе си, вече се носеше в Мексиканския залив, на около сто и двайсет километра южно от Върмилиън Бей, Луизиана.
И той, като почти всички други, не бе имал време да облече надуваемия костюм или да се добере до плаващ предмет, но зърна в далечината между две вълни тъмнокоса глава и му се стори, че човекът му маха да се доближи до него. Въпреки умората и световъртежа Досън заплува натам в отчаяна борба с водните грамади. Натежали от водата, дрехите и обувките го теглеха надолу. Не след дълго усети, че силите го напускат, и реши, че ще се удави. Надяваше се да е доближил човека, макар да не можеше да прецени, тъй като от вълните не виждаше добре. Тъкмо в този момент му се мерна спасителна жилетка, носеща се на повърхността сред други отломки. Със сетни сили се добра до нея и впи пръсти в меката тъкан. По-късно научи, че е престоял във водата почти четири часа, отдалечил се е на близо два километра от платформата, когато от притекъл се на помощ товарен кораб го забелязали. Измъкнали го на палубата заедно с още няколко оцелели. Помнеше, че се тресе от студ и изтощение. Не виждаше добре — след време стана ясно, че има средно тежко мозъчно сътресение. Оглеждайки се, си даде сметка, че е извадил късмет. Видя мъже с ужасни изгаряния по ръцете и раменете, от ушите и ноздрите на други обилно течеше кръв, трети бяха впили пръсти от болка в счупените си крайници. Само някои от тях познаваше по име. Платформата, която бе нещо като малко село насред океана, предлагаше няколко места, където работещите можеха да се отбият в свободното си време — кафенето, гимнастическия салон и салона за почивка, и рано или късно човек посещаваше някои от тях. В групата извадени от водата тъмнокос мъж на около четирийсет със син ветроустойчив елек, вероятно наметнат му тук на борда на товарния кораб, му се видя смътно познат. Човекът се отличаваше някак от останалите — приличаше по-скоро на чиновник, отколкото на бачкатор, каквито бяха повечето тук. Мъжът махна с ръка за поздрав и в съзнанието на Досън проблесна споменът за мярналата се във водата тъмна глава. Това трябваше да е той. Неясно защо, космите на тила му настръхнаха. Преди да успее да намери отговор за внезапната си тревога, почувства как някой го намята с одеяло и го повежда към парамедика, който вече го чакаше за преглед.