— Ще отнеме пет-десет минути — с нетърпящ възражения глас настоя майка й и пъхна насила чашата в ръката на дъщеря си. — За това време нищо не може да се промени. И двете знаем, че в болницата не можеш да правиш нищо друго, освен да чакаш. Най-важното е да си там, когато Джаред отвори очи, а това ще стане най-рано след поне няколко часа. Така че можеш да отделиш няколко минути.
Евелин седна на един от столовете в кухнята и посочи на дъщеря си този до нея.
— Хапни нещо и изпий кафето си.
— Не мога да хапна нищо, докато синът ми е на операция — възрази Аманда.
— Знам колко си разтревожена — изненадващо нежно продума Евелин. — Аз също се тревожа ужасно. Но съм и твоя майка и твоето състояние не ми е безразлично, още повече че семейството зависи изцяло от теб. И двете знаем, че функционираш по-добре, когато имаш нещо в стомаха си и си пила кафе.
След кратко колебание Аманда вдигна чашата до устните си. Кафето се оказа много добро.
— Смяташ ли, че наистина имам време? — попита тя, присядайки на ръба на стола.
— Естествено. Чака те много дълъг ден. Освен това Джаред ще има нужда от силите и самообладанието ти, когато отвори очи.
— Страх ме е. — Аманда впи пръсти в чашата.
За огромна нейна изненада Евелин протегна ръце и покри дланите й със своите.
— Знам, мен — също.
Впила поглед в малките пръсти на майка си, прикрепящи чашата, Аманда промълви:
— Благодаря ти, че дойде.
Евелин се усмихна едва-едва.
— Сякаш имах избор. Ти си моя дъщеря и имаш нужда от мен.
Двете отидоха с колата до болницата и се срещнаха с останалата част от семейството в стаята за чакащи близки. Анет и Лин изтичаха да прегърнат майка си и заровиха носове в шията й. Франк промърмори тих поздрав. Усетила напрежението между съпрузите, майка й поведе момичетата към кафенето.
Щом останаха сами, Франк извърна лице към нея.
— Много съжалявам. За всичко.
— Знам — отвърна тя.
— Аз трябваше да съм на мястото на Джаред.
Аманда мълчеше.
— Ако предпочиташ, мога да изляза — продължи той. — Ще чакам някъде другаде.
Тя въздъхна тежко.
— Той е и твой син. Мястото ти е тук.
— Спирам да пия — преглътна той мъчително. — Този път — наистина. Завинаги.
— Моля те… Недей — махна тя с ръка. — Не е моментът за това. Нито мястото, нито времето са за подобен разговор. И без това съм достатъчно гневна. А съм го чувала и преди. Нямам сили за подобни приказки.
Франк само кимна. Обърна се и седна на един от столовете.
Аманда се настани до отсрещната стена. Мълчаха, докато Евелин се върна с децата.
Малко след дванайсет доктор Милс влезе в стаята. Всички се изправиха. Аманда се мъчеше да разгадае изражението му, очаквайки най-лошото, но страховете й се разлетяха в мига, в който видя задоволството, изписало се на измореното му лице.
— Всичко мина добре — започна той, преди да ги запознае с извършената процедура.
— Джаред ще е добре, нали? — подръпна ръкава му Анет.
— Да — усмихна се той и погали главата на момиченцето. — Брат ти ще оздравее.
— Кога ще го видим? — продължи да пита Анет.
— Може би след няколко часа.
— Тогава ли ще се събуди?
— Да — отвърна лекарят. — Тогава ще е буден.
Най-сетне им съобщиха, че могат да посетят оперирания. Франк кимна само с глава.
— Върви ти — каза той на Аманда. — Ние ще изчакаме. Ще отидем, когато ти се върнеш.
Аманда тръгна след сестрата по коридора. Доктор Милс я посрещна пред вратата на стаята.
— Вече е буден — кимна той и тръгна до нея. — Предупреждавам ви, че задава много въпроси и не приема новините твърде добре. Моля ви само да не го тревожите.
— Какво да му кажа?
— Просто говорете с него. Ще усетите сама какво да кажете. Негова майка сте все пак.
Пред самата врата Аманда пое дълбоко въздух и доктор Милс отвори вратата пред нея. Тя пристъпи в силно осветеното помещение и мигновено забеляза къде лежи Джаред с дръпнати назад завеси на параваните отстрани.
Лицето му беше призрачно бледо, бузите — още по-дълбоко хлътнали. Той изви глава и лека усмивка пробяга по лицето му.
— Здрасти, мамо — прошепна. Личеше, че действието на упойката не е отминало напълно.