В това време Аманда стоеше пред камината и разглеждаше снимката — Тък и Клара на двайсет и петата годишнина от сватбата им.
Досън застана зад гърба й.
— Помня кога за първи път видях тази снимка — сподели той. — Мина цял месец, преди Тък да ме пусне да вляза в къщата. Попитах го коя е тази жена. Дори не знаех, че е бил женен.
Тя чувстваше топлината на тялото му, но правеше усилие да не обръща внимание.
— Как може да не си знаел?
— Не познавах Тък. Докато не се вмъкнах в работилницата му в онази нощ. Никога не бях говорил с него до този момент.
— Тогава защо си избрал тъкмо неговия дом?
— Не знам — поклати глава Досън. — Така и не разбрах защо не ме изгони.
— Защото е искал да си наоколо.
— Той ли ти каза?
— С далеч по-малко думи, отколкото предполагаш. Клара беше починала наскоро и подозирам, че е имал нужда точно от едно хлапе край себе си.
— Аз пък си мислех, че е бил пиян в онази нощ. Както и в много нощи след това.
— Тък никога не е бил истински пияница.
Досън докосна простата дървена рамка, сякаш се опитваше да възприеме света без Тък.
— Говоря за времето, преди ти да се появиш. Падаше си по „Джим Бийм“. Случваше се да го видя как излиза от работилницата, олюлявайки се, стиснал гърлото на полупразна бутилка. Бършеше чело с карираната кърпа и плетейки език, препоръчваше да си потърся друго място за живеене. Цели шест месеца почти всяка вечер го повтаряше. Лежах нощем и се надявах на другата сутрин да е забравил думите си. Един ден най-неочаквано спря да пие и вече не спомена да си търся друго място. — Досън внезапно извърна лице към нея — беше само на няколко сантиметра от нейното. — Той беше добър човек.
— Знам — промълви тя. Долавяше аромата му — сапун и мускус. Много близо бяха един до друг. — И на мен ми липсва. — Тя отстъпи за всеки случай и посегна към протритите възглавници на канапето.
Слънцето навън бе вече зад дърветата. В стаята стана още по-тъмно. Аманда чу как Досън се изкашля.
— Ще потърся нещо за пиене — рече той. — Сигурен съм, че ще намеря студен чай в хладилника.
— Тък не пиеше студен чай. Сигурно ще намериш пепси.
— Да проверим — тръгна той към кухнята с гъвкава походка.
Тя поклати леко глава, за да пропъди впечатлението.
— Сигурен ли си, че трябва да го правим?
— Убеден съм, че Тък иска точно това.
Също както в дневната, и в кухнята времето беше спряло. Уредите бяха от каталозите на „Сиърс“ и „Рийбок“ от 40-те години. Тостер с размерите на микровълнова печка и хладилник с брава. Дървеният плот около умивалника бе почернял от разливаната вода, а бялата боя около дръжките на шкафовете беше напукана и олющена на места. Завесите пред прозореца, закачени вероятно от самата Клара, някога вероятно с флорални мотиви, сега бяха сиво-жълти от тютюневия дим на цигарите на Тък. Малката кръгла маса за двама бе закрепена, за да не се клати, с нагъната салфетка. Досън отвори хладилника и извади бутилка студен чай.
Аманда влезе при него в момента, когато той оставяше бутилката на плота.
— Как разбра, че Тък е оставил студен чай?
— Така както разбрах, че ключът е у теб — рече той и бръкна в шкафа. Извади два празни буркана от конфитюр.
— Не разбирам.
Досън напълни бурканите със студената течност.
— Знаел е, че ще дойдем тук, и се е сетил, че обичам студен чай. Ето защо е оставил бутилка подръка.
Точно така. Неслучайно бе намислил организацията с адвоката. Досън й връчи единия буркан с чая и я върна в реалността. Пръстите им се докоснаха, докато го поемаше от него.
— За Тък! — вдигна своя чай Досън.
Аманда чукна своята чаша в неговата. Застанала до него, миналото и усещанията й от онова време я завладяха. Да останат сами в къщата беше твърде много за нея. Тихичък вътрешен глас й нашепваше да внимава, че нищо добро няма да излезе от това, все пак беше омъжена и имаше деца. Всичко това само я объркваше още повече.
— Двайсет години, значи? — подхвърли Досън.
Имаше предвид брака й, но незнайно защо, тя не успя да реагира веднага.
— Почти. А ти? Женил ли си се?
— В картите, които съдбата е хвърлила за мен, това нещо липсва.
— Оглеждаш се все още, така ли?
— Засега предпочитам да съм сам.
Не знаейки как да тълкува думите му, тя се подпря на плота.
— Къде живееш?