— Луизиана. Близо до Ню Орлиънс.
— Харесва ли ти там?
— Става. Едва когато стъпих отново тук, си дадох сметка колко много всичко там прилича на дома. Тук има повече борове, докато там — повече мъхове, но иначе няма почти никаква разлика.
— С изключение на алигаторите.
— Да, с изключение на тях — едва-едва се усмихна той. — Сега е твой ред. Къде живееш?
— Дърам. Живея там, откакто се омъжих.
— Няколко пъти в годината идваш да виждаш майка си?
Аманда кимна.
— Докато татко беше жив, те идваха при нас заради децата. Но след неговата смърт стана по-трудно. Мама никога не е обичала да шофира, ето защо аз идвам при нея. — Докато отпиваше от питието си, тя кимна към масата. — Имаш ли нещо против да седна? Страшно ме болят краката.
— Разбира се, седни. Аз обаче ще постоя. Цял ден съм седял в самолета.
Тя взе импровизираната си чаша и тръгна към стола до масата. Усещаше как очите му я следят.
— Какво правиш в Луизиана? — попита тя, докато се настаняваше на стола.
— Работя на петролна платформа, което в основни линии означава, че помагам при сондирането. Грижа се връзките да са здрави. Внимавам помпите да работят добре. Знам, че вероятно това ти звучи странно, но ми е малко трудно да обясня, без да ти покажа на практика.
— Струва ми се доста различно от поправките на коли.
— Не толкова, колкото си мислиш. Продължавам да работя с мотори и машини. А и в свободното си време се занимавам с коли. Фастбекът ми се движи като нов.
— Още ли го имаш?
— Харесвам тази кола.
— Не, ти я обичаш. Всеки път, когато идвах да те виждам, едва те измъквах от нея. Половината пъти не успявах. Изненадвам се, че не носиш нейна снимка в портфейла си.
— Нося.
— О, не!
— Шегувам се.
От гърдите й се откъсна така познатият весел смях.
— От колко време си на платформите?
— Вече четиринайсет години. Започнах като общ работник, сега съм от персонала, обслужващ помпите. — Той прокара разсеяно пръст по една от вдлъбнатините по повърхността на кухненския плот. — А ти? Работиш ли? Преди години искаше да станеш учителка.
— Преподавах една година — кимна тя и отново отпи от чашата студен чай. — Тогава се появи Джаред, най-големият ми син, и исках да бъда с него у дома. След това се роди Лин и… После имаше години, в които се случиха много неща, включително и смъртта на баща ми. — Решила, че моментът не е подходящ да говори за Беа, тя премълча доста от събитията през този период. Поизпъна рамене и се постара да овладее гласа си. — Няколко години по-късно се появи Анет и вече не можех да се върна на работа. През последните десет години прекарах много часове като доброволка в болницата на университета „Дюк“. Организирах и обеди за набиране на средства. Не е лесно понякога, но имам усещането, че мога да допринеса с нещо малко.
— Колко са големи децата ти?
— Джаред навършва деветнайсет през август и е първа година в колеж. Лин е на седемнайсет — последна година в гимназията. Анет е деветгодишна и е в трети клас. Много мило и весело дете. Джаред и Лин са във възраст, когато смятат, че знаят всичко, а аз естествено — нищо.
— От думите ти разбирам, че приличат на нас с теб.
— Може би — съгласи се тя след кратък размисъл.
Загледан навън през прозореца, Досън мълчеше.
Аманда проследи погледа му. Заливът бе променил цвета си, отразявайки притъмнялото небе. Старият дъб недалеч от брега си беше все същият като преди години. Кеят беше изгнил и над водата стърчаха само основите.
— Много спомени има тук, Аманда — отбеляза тихо Досън.
Нещо в гласа му сякаш отключи останала в миналото врата.
— Така е — съгласи се тя и скръсти ръце пред гърдите си.
Следващите няколко минути единственият звук в кухнята бе бръмченето на хладилника. Крушката на тавана хвърляше жълтеникава светлина върху стените и сенките на профилите им.
— Колко време смяташ да останеш? — попита тя.
— Летя обратно в понеделник сутрин. А ти?
— Казах на Франк, че ще се прибера в неделя. Ако питаш майка ми, би трябвало да съм в Дърам за уикенда. Според нея идването ми тук за погребението не е добра идея.
— Защо?
— Тя не харесваше Тък.
— Искаш да кажеш, че не харесваше мен.
— Тя не те познаваше — отбеляза Аманда. — Така и не пожела да разбере що за човек си. Винаги е имала свое виждане как трябва да изживея живота си. Моето желание е без значение за нея. Дори сега, когато вече съм възрастна, тя се опитва да ми казва какво да правя. Никак не се е променила. — Пръстите й обърсаха влагата по външната част на бурканчето чаша. — Преди няколко години направих грешката да спомена пред нея, че възнамерявам да се отбия при Тък. Все едно се канех да извърша престъпление. Не спря да ме пита защо, за какво си говоря с него, взе да ми се кара, все едно съм малко дете. Затова престанах да споделям с нея. Предпочитах да излизам, под предлог, че отивам на пазар или че ще обядвам с Марта на плажа. Двете с Марта деляхме една стая в колежа, а сега тя живее в Солтър Пат. Чуваме се по телефона, но не сме се виждали от години. Не искам да бъда подлагана на кръстосан разпит, ето защо просто лъжа майка ми.