— Нямам предпочитания.
Досън остави чинията на масата и отвори чекмеджето за вилици и ножове. Аманда забеляза и две чаши за вино в отворения шкаф, които й напомниха за разговора й с Тък при последната им среща.
— Искаш ли вино? — попита тя.
— Само ако ми правиш компания.
Тя кимна и взе бутилката с каберне, която Тък й беше посочил преди, и го отвори, докато Досън довърши подреждането на масата. Наля по малко в чашите и подаде едната на Досън.
— В хладилника видях сос за печено месо, ако искаш.
Той бръкна да извади соса, а в това време Аманда изсипа пастата в една купа, а фасулът — в друга. Стояха един до друг и оглеждаха масата, готова за интимна вечеря. Гърдите на Досън се повдигаха и спускаха развълнувано. За да разсее неудобството, той се извърна и взе бутилката с вино от плота. В това време тя седна на единия стол.
Сервираха си в чиниите и тя видя, че Досън се колебае, вперил поглед в своята.
— Нещо не е наред ли? — попита Аманда.
Гласът й сякаш го върна към действителността.
— Опитвах се да си спомня кога за последен път съм се хранил така.
— Имаш предвид пържолата ли? — попита тя, докато режеше месото в чинията си.
— Всичко — въздъхна той. — На платформата се хранехме в столовата с мъжете, свободни от смяна, а у дома съм сам и обикновено гледам да приготвя нещо просто и бързо.
— А когато излизаш? Има толкова много прекрасни ресторанти в Ню Орлиънс.
— Много рядко ходя в града.
— Дори за среща?
— Не ходя на срещи.
— Никога ли?
— Не.
— Но защо? — не спираше тя.
Досън чувстваше настойчивия й поглед, докато тя отпиваше от чашата си и чакаше отговора му.
— Така се чувствам по-добре — размърда се той на стола си.
Вилицата й увисна във въздуха.
— Не е заради мен, нали?
Досън се постара гласът му да звучи спокойно.
— Не знам какво искаш да чуеш.
— Нали не искаш да кажеш, че… — подхвана тя, но тъй като той мълчеше, продължи: — Сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че не излизаш на срещи, откакто скъса с мен?
Досън продължи да мълчи и тя остави вилицата си в чинията. Аманда усети как в тона й се прокрадват нотки на враждебност.
— Според теб аз съм причината да… да водиш такъв живот.
— Наистина не знам какво очакваш да чуеш.
— Не те разбирам. Излиза, че аз съм причината да си сам. И че… Че вината е моя. Знаеш ли как се чувствам от това?
— Нямах намерение да те засегна, просто…
— Много добре знам какво искаше да кажеш — процеди ядосано тя. — И ако искаш да знаеш, аз те обичах толкова, колкото и ти мен, но просто не ни е било писано и всичко свърши. Само че аз продължих напред. Ти — също, между другото. — Опря длани в масата. — Как мислиш ще се чувствам, когато си тръгна оттук със съзнанието, че ще прекараш остатъка от живота си сам? И то заради мен?
— Не съм те молил за съчувствие — не вярваше той на ушите си.
— Тогава какви ги говориш?
— Почти нищо не съм казал. Дори не отговорих на въпроса ти. Ти изтълкува нещата така, както ти е удобно.
— Значи аз съм виновна, така ли?
— Не са ли ти казвали, че ако не искаш да знаеш отговора на някакъв въпрос, по-добре е да не го задаваш?
Въпреки че както и в ранната им младост той успя да й върне въпроса — винаги го бе можел — тя не успя да се удържи.
— Добре, дори да е така, нямам вина. Ако искаш да съсипеш живота си, давай. Коя съм аз, че да те спра.
За нейна изненада Досън се разсмя.
— Приятно ми е да видя, че ни най-малко не си се променила.
— Напротив. Вярвай ми.
— Дори да е така, промените не са съществени. Както преди държиш да ми казваш точно какво мислиш. Дори когато си убедена, че руша живота си.
— Очевидно все някой трябва да ти го каже.
— Ще имаш ли нещо против, ако се опитам да облекча съвестта си? Аз също не съм се променил. Сам съм, защото винаги съм бил сам. От времето преди да те срещна. Направих всичко възможно да държа откаченото си семейство надалеч. Когато дойдох тук, Тък с дни не идваше да види какво правя, след твоето заминаване ме отведоха в затвора в Каледония. После ме освободиха, но никой в града не искаше да припари до мен, ето защо заминах. В крайна сметка си намерих работа на място насред океана — с такава работа трудно можеш да създадеш или да поддържаш връзка. Видял съм го с очите си. Има няколко души, чиито връзки или семейства преживяха принудителните раздели, но в същото време сърцата на десетки други бяха разбити. Моят начин прави нещата по-лесни, а и съм свикнал.