— Искаш ли да знаеш какво мисля за това дали ми казваш истината?
— Не съвсем.
Аманда се разсмя при тази откровеност.
— Ще ти задам друг въпрос. Може да не ми отговаряш.
— Питай каквото искаш — рече Досън, докато дъвчеше месото.
— Какво стана в нощта на инцидента? Чух някакви слухове, най-вече от майка ми, не знам каква е цялата история и се чудя на какво да вярвам.
Досън преглътна мълчаливо.
— Няма много за разказване — рече той най-накрая. — Тък беше поръчал комплект гуми за една „Импала“, която реставрираше, но така и не разбрахме защо ги доставиха в Ню Берн. Попита ме дали бих отишъл да ги прибера и аз се съгласих. Бе валяло за кратко, а докато стигна до града, вече се беше стъмнило. — Той замълча, за да си събере мислите. — Срещу мен с голяма скорост се зададе някаква кола. Не видях шофьора, може би беше жена. Така и не разбрах. Все едно, караше по осевата линия и когато ме наближи, се наложи да свия към банкета, за да не се ударим. Следващото, което помня, бе, че профуча покрай пикапа, който вече беше почти излязъл от пътя. Видях доктор Бонър, но… — Картините от онази нощ бяха все още ясни в съзнанието му, все така кошмарни. — Натиснах спирачките, завъртях кормилото, но пътят бе хлъзгав, тревата също и тогава… — Досън не успя да довърши.
— Било е нещастен случай — докосна ръката му Аманда. Тъй като той продължаваше да мълчи, тя се престраши да зададе очевидния въпрос: — Защо все пак попадна в затвора? Не беше пил, нали? Скоростта ти не е била голяма, доколкото разбирам.
Мъжът срещу нея само помръдна рамене. Лесно можеше да предвиди отговора и той се подразбираше от фамилията му.
— Съжалявам — промълви тя, колкото и не на място да й се стори.
— Знам. Но истинско съчувствие заслужава семейството на доктор Бонър. Заради мен човекът така и не се прибра вкъщи. Пак заради мен децата му израснаха без баща. А жена му остана сама.
— Няма как да го знаеш — възрази тя. — Може да се е омъжила отново.
— Не се е омъжила — спокойно рече Досън и преди тя да успее да попита защо е толкова сигурен, впери поглед в чинията си. — А ти? — рязко изостави темата, давайки ясно да се разбере, че иска да смени посоката на разговора. — Разкажи какво си правила от последната ни среща.
— Не знам дори откъде да започна.
Той взе бутилката и доля чашите.
— Може да започнеш от колежа.
Аманда се предаде и в общи линии описа какво се е случило. Досън слушаше внимателно, от време на време питаше за повече подробности. Постепенно тя се отпусна, намираше все по-лесно думите, описваше съквартирантките си, изучаваните предмети, преподавателите. Призна, че годината, в която бе учителствала, е била голямо разочарование. Вероятно защото така и не успяла да се откъсне от студентската скамейка. Разказа и за срещата си с Франк. Самото произнасяне на името му я накара да изпита известно чувство на вина, затова избягваше да го споменава по-нататък. Говори за приятелите си, за местата, които бе посетила, но най-много внимание отдели на децата — на характерите и на проблемите им, стараейки се да не се хвали твърде с постиженията им.
От време на време задаваше въпроси на Досън за подробности от живота му на платформата, за дните, когато е бил все още в родния им град, но той все успяваше да отклони разговора към нея и нейния живот. Интересът му беше искрен и постепенно и двамата се почувстваха така, сякаш продължаваха прекъснат преди години разказ.
По едно време тя се опита да си спомни кога за последен път беше водила подобен разговор с Франк. В последно време той най-вече пиеше и не спираше да дърдори. Вълнуваха го предимно проблемите или успехите на децата. Франк почти не се интересуваше от нея и нейните интереси. Аманда си даваше ясна сметка, че това е типично за всяка дълга връзка като тяхната — след толкова време нямаха за какво толкова да говорят. Знаеше обаче, че връзката й с Досън винаги е била по-различна, и не можеше да не се пита дали ако бяха останали заедно, животът щеше да вземе своето и при тях. Не й се искаше да го мисли, но пък и нямаше как да знае.
Говориха до среднощ. Звездите надничаха през кухненския прозорец. Лек вятър люлееше листата и клоните като океански вълни. Бутилката вино вече беше празна, Аманда се чувстваше стоплена и отпусната. Досън занесе чиниите до умивалника и започна да ги мие. Тя застана до него и ги поемаше, за да ги подсуши. От време на време, докато вземаше поредната чиния, улавяше изучаващия му поглед. Много години бяха изминали, но тя имаше тревожното усещане, че никога не се бяха разделяли.