— Имаш ли още няколко минути? — попита Досън, когато приключиха.
Тя погледна часовника си. Крайно време беше да тръгва, но незнайно защо отвърна:
— Да, но само няколко.
Той отвори пред нея задната врата и тя слезе по скърцащите стъпала. Луната се бе издигнала високо в небето, заливайки всичко наоколо с екзотична сребриста светлина. Ситни капки роса вече покриваха тревата и листата на дърветата и отворените върхове на обувките й тутакси се покриха с влага, въздухът бе натежал от аромата на боровете. Вървяха един до друг, звукът на стъпките им се губеше сред песента на щурците и шепота на листата.
Недалеч от брега стар дъб бе разперил почти до земята клони, които се оглеждаха във водата. Реката бе отмила част от брега и човек трудно можеше да стигне до клоните, без да се намокри, ето защо спряха.
— Тук седяхме често.
— Това беше нашето място — промълви тя, — особено след скандал с нашите.
— Чакай, наистина ли се караше с родителите си? — направи се на изненадан Досън. — Не заради мен, нали?
Тя го смушка с рамо.
— Ама че си и ти. Така си беше, ти ме прегръщаше и ме оставяше да се наплача и да викам на воля колко е несправедливо, докато се успокоя. Доста драматична бях тогава, нали?
— Не съм забелязал.
— Помниш ли как скачаха барбуните? Понякога бяха толкова много, че сякаш присъствахме на представление.
— Убеден съм, че ще ги видим и тази вечер.
— Сигурно, но няма да е същото. Когато излязохме, ми се искаше много да ги видя. Сякаш винаги знаеха, че имам нужда да направят нещо специално, за да се почувствам по-добре.
— Аз пък си мислех, че се чувстваш добре заради мен.
— Определено беше заради барбуните.
— Идвахте ли тук с Тък? — усмихна се той.
— Склонът бе твърде стръмен за него. Идвах сама. Или поне се опитвах.
— Не разбирам.
— Мисля, че исках да знам дали това място предизвиква същите чувства у мен. Но така и не успях да стигна толкова близо до водата. Не можех нито да чуя, нито да видя нещо, докато се спусках насам. По-скоро си мислех, че някой се крие в гората, и въображението ми просто… ме побъркваше. Давах си сметка, че съм сама и ако нещо се случи, нищо не мога да направя. Затова се връщах обратно и така и не слизах дотук.
— До днес.
— Сега не съм сама. — Тя се взираше във водовъртежите с надеждата, че някой барбун ще изскочи, но така и не дочака. — Не мога да повярвам, че е минало толкова много време — промърмори. — Бяхме ужасно млади.
— Не чак толкова. — Гласът му прозвуча тихо, но неочаквано уверено.
— Бяхме деца, Досън. По онова време не ни се струваше така, но станеш ли родител, перспективата ти се променя. Лин е на седемнайсет и не мога да си представя, че тя изпитва неща, каквито аз съм преживяла. Тя дори няма приятел. Ако разбера, че се измъква нощем през прозореца на стаята си, вероятно ще се държа така, както моите родители се държаха тогава.
— Искаш да кажеш, в случай че не харесваш момчето, нали?
— Дори да смятам, че е съвършен — извърна тя лице към него. — Какво сме си мислели наистина?
— Не мислехме. Бяхме влюбени.
Аманда вдигна очи и той видя в тях да се отразяват късчета светлина от луната.
— Искам да ти се извиня, че не те посетих и дори не ти писах, когато те изпратиха в Каледония.
— Няма нищо.
— Не е така. Не спрях обаче да мисля за… За нас. През цялото време. — Тя протегна ръка, за да докосне кората на дъба, сякаш искаше да почерпи от силата му, за да продължи. — Всеки път, когато сядах да ти пиша, направо се парализирах. Откъде да започна? Дали да ти разкажа за лекциите си, или за съквартирантките си. Да те питам ли за това как минават дните ти? Прочитах написаното и все ми се струваше не каквото трябва. Скъсвах листа и си обещавах да опитам отново на другия ден. И така дните се нижеха един след друг. Изведнъж се оказа, че е минало твърде много време и…
— Не ти се сърдя — обади се Досън. — И тогава не ти се сърдех.
— Може би си ме забравил?