Наведе се напред и повърна на асфалта. Обърса уста с опакото на ръката си, а в това време Досън изчезна зад ъгъла. Тед още не беше излязъл. Аби въздъхна с облекчение и реши да не му казва засега какво е видял.
Втресе го за пореден път, стомахът го заболя. Боже, чувстваше се адски гадно. Кой да предположи, че онзи носи бокс с шипове?
Аби нямаше намерение да го убива, просто искаше да го сплаши малко, както и всеки, който се опита да си въобрази разни работи за Канди. Следващия път няма да се остави на случайността. Ще действа направо. Обикновено беше предпазлив — особено когато е замесен законът — но всички трябваше да разберат, да не припарват до неговото момиче. Никакви погледи, никакви разговори, да не говорим за помисли за онова между краката й. И тя трябваше да знае, че е само негова. Нямаше желание да размаже хубавото й лице, за да го чуе.
Канди не знаеше какво да прави с Аби Коул. Бяха излизали няколко пъти и той си мислеше, че може да се разпорежда с нея. От много време си имаше работа с мъже, познаваше и доста упорити, също като Аби. Може да бе само на двайсет и четири, но движеше сама от седемнайсет и добре знаеше, че докато е с тази дълга руса коса и погледне мъжете с онзи поглед, спокойно може да ги накара да правят каквото им каже. Последните седем години се беше справяла доста добре. Караше свой „Мустанг“ кабрио, подарък от един старчок в Уилмингтън, имаше и малка статуя на Буда, която стоеше на перваза на прозореца й, подарък от мил китаец от Чарлстън, който я уверяваше, че е златна. Знаеше, че спомене ли пред Аби, че е закъсала за пари, той щеше да й даде някакви и да се чувства като крал.
И все пак идеята май не беше много добра. Не беше от града и когато пристигна в Ориентъл преди няколко месеца, не знаеше кои са тези Коул. Колкото повече научаваше, толкова по-несигурна ставаше относно това колко близо до себе си да го допусне. Не защото Аби беше престъпник. Беше си имала работа с не един и двама. Притесненията й, свързани с Аби, се дължаха най-вече на брат му Тед.
Често, когато двамата бяха заедно, малкият брат идваше при тях и тя доста се плашеше от него. Не я смущаваха лошата кожа или жълтите зъби, а нещо, което се излъчваше от него. Щом й се усмихнеше, тя имаше усещането, че той не може да реши какво предпочита да направи с нея — да я целуне или да я удуши, но със сигурност и двете щяха да му доставят удоволствие.
От Тед я побиваха тръпки, но трябваше да признае, че колкото повече опознаваше Аби, толкова повече се уверяваше, че двамата са от един дол дренки. Напоследък Аби бе започнал да се държи някак… Собственически. Това я плашеше. Май беше време да се изнася. Можеше да поеме на север към Вирджиния или на юг към Флорида. Беше й все едно.
Камионът за доставки се люшна и кривна от централната линия на пътя към банкета, после обратно, в резултат на опитите на Алан Бонър да извади цигара, потупвайки пакета в бедрото си, като в същото време внимаваше да не разлее чашата с кафе, която крепеше между коленете си. От радиото в колата се носеха гръмките звуци на песен за мъж, който бе загубил кучето си, искаше куче, обичаше да яде кучета или каквото там беше. Думите както обикновено нямаха значение, важен бе ритъмът, а ритъм имаше, и то какъв. Като се прибави фактът, че беше петък, което значеше още около седем часа работа преди дългия приятен уикенд, Алан наистина беше в добро настроение.
— Защо не го изключиш? — попита Бъстър.
Бъстър Тибсън беше новоназначен във фирмата, което бе и единствената причина да бъде в камиона с него. Цяла седмица или се оплакваше от нещо, или задаваше въпроси. Съвсем достатъчна причина да откачиш.
— Защо? Не ти ли харесва парчето?
— В ръководството пише, че силно пуснатото радио отвлича вниманието. Рон изрично го подчерта, когато ме наемаше.
Ето още едно нещо, което го дразнеше в Бъстър. Не можеше да се отлепи от правилата. Сигурно затова Рон го беше харесал.
Алан спря безуспешните си опити да извади цигара и дръпна една със зъби, след което започна да търси запалката си. Беше се завряла на дъното на джоба му и се наложи да насочи цялото си внимание към това да не разлее кафето, докато бърка вътре.
— Карай по-спокойно. Петък е все пак.
Очевидно Бъстър не бе доволен от отговора и Алан му хвърли бърз поглед. Забеляза, че човекът бе дошъл с изгладена риза тази сутрин. Очевидно е искал Рон да го забележи. Сигурно бе влязъл в офиса му с бележник и химикалка, за да е готов да запише всяка дума на шефа, не забравяйки да изкаже възхищението си от неговата мъдрост и опит.