Камионът отново кривна към банкета, защото Алан най-сетне беше успял да освободи запалката си.
— Откъде идва това име Бъстър? — попита той.
— Семейна традиция. По майчина линия — сбърчи чело Бъстър. — Колко доставки имаме за днес?
Цялата изминала седмица този човек бе задавал все този въпрос и Алан не можеше да се начуди защо бройката беше от толкова голямо значение за него. Доставяха опаковки с ядки и снаксове в бензиностанциите и дрогериите. Работата не беше в бързината, защото тогава Рон щеше да им даде нови обекти. Алан го разбра миналата година и за нищо на света нямаше да повтори отново тази грешка. Неговата територия покриваше целия окръг Пимлико, а това означаваше да шофираш до безкрай по най-скучните пътища в историята на човечеството. И въпреки всичко това беше най-добрата работа, която бе имал досега. Много по-добра от строителството, градинарството, миенето на коли или каквото и да било друго, с което се бе занимавал, откакто завърши гимназия. Тук поне чистият въздух влизаше през прозореца, пускаше музиката колкото си искаше силно и нямаше началник да му диша във врата. А и заплащането не беше зле.
Алан задържа волана с лакти, докато палеше цигарата си. Издуха дима през отворения прозорец и въздъхна.
— Хайде стига! Ще е добре, ако обиколим всичките за днес.
Извърнал лице към прозореца от своята страна, Бъстър промърмори:
— Ами да не бяхме се застоявали толкова дълго за обяд.
Това хлапе наистина му лазеше по нервите. А и наистина бе хлапе, въпреки че технически погледнато, беше по-възрастен от него. Най-малко искаше да го изпорти на Рон, че клинчи от работа.
— Не е въпроса в обяда, а в обслужването. Не може да връхлетиш вътре и след това да изчезнеш час по-скоро. Трябва да се разговориш с хората. Част от работата ни е да общуваме с клиентите. Това го пише и в ръководството.
— Както и пушенето може би. Знаеш, че не е редно да пушиш в колата.
— Всеки си има някакъв порок.
— А надуването на радиото?
Уфф! Тоя май наистина имаше списък с оплаквания и Алан трябваше да реагира бързо.
— Правя го заради теб. Вид отпразнуване, нали разбираш? Свършва първата ти седмица и се справяш страхотно. А в края на работния ден непременно ще го кажа на Рон.
Споменаването на името на шефа накара Бъстър да млъкне за няколко минути, което не беше кой знае колко, но пък след цяла седмица заедно в колата с този тук това си беше направо бонус. Краят на деня беше далеч, а следващата седмица Алан щеше да е отново сам. И слава богу.
А тази вечер? Само дано всичко потръгне както трябва, че да забрави най-сетне за съществуването на Бъстър. Щеше да отиде в онази дупка „Тайдуотър“ в предградието на Ориентъл — почти единственото място, където се предлагаше някакъв нощен живот. Щеше да изпие няколко бири, да поиграе билярд и ако има късмет, да види онази сладка барманка. Обикновено носеше тесни дънки, които очертаваха важните места, винаги когато му подаваше бирата, се навеждаше напред с прилепналата си изрязана блузка и това правеше питието му още по-вкусно. Така прекарваше и събота, и неделя вечер, когато майка му най-вероятно щеше да бъде с дългогодишния си приятел Лио и нямаше да го търси в караваната, както миналата вечер например.
Не разбираше защо не се оженят с Лио. Тогава тя щеше да има по-интересни занимания от това да проверява вече порасналия си син. Това, което никак не му се искаше, бе да прави компания тази вечер на майка си, защото нямаше никакво намерение да си остава вкъщи. Какво като щеше да е скапан за работа в понеделник сутрин. Бъстър щеше да е в собствения си камион със собствен списък за доставки, а ако това не беше повод за празнуване, Алан наистина не знаеше кое е.
Мерилин Бонър се тревожеше за Алан.
Не може да се каже, че непрестанно мислеше за това, а и се опитваше да се въздържа. Той беше възрастен човек в крайна сметка и можеше сам да си взима решенията. Но пък тя беше негова майка и според нея основният му проблем бе в това, че винаги избираше най-лесния път, който обикновено не водеше никъде, вместо по-сложния, в чийто край можеше да има по-благоприятен изход. Безпокоеше се, че живее като тийнейджър, а не като двайсет и седем годишен мъж. Миналата вечер, когато се отби да го види, го завари да играе видеоигра и първият му въпрос бе дали не иска и тя да опита. Възможно ли беше синът, когото бе отгледала, толкова да не я познава?