Знаеше, че можеше да е далеч по-страшно. В крайна сметка от Алан все пак излезе нещо. Беше добър човек и имаше работа, не се забъркваше в неприятности, а това в днешни дни и на неговите години бе добър знак. Каквото и да си говорим, тя четеше вестници и чуваше какво става в града. Знаеше, че много от приятелите му, млади мъже, които познаваше от деца, някои от тях от добри семейства, бяха посегнали към дрогата или се бяха пропили, имаше и такива, които попаднаха в затвора. И беше логично, като се има предвид къде живееха. Много хора величаят Америка на малкия град и го описват едва ли не като картина на Норман Рокуел, но реалността беше съвършено различна. С изключение на лекарите и адвокатите или хората, които имаха собствен бизнес, в Ориентъл или който и да е малък град нямаше хора с високи доходи. И макар в много отношения мястото да бе идеално за отглеждане на малки деца, нямаше почти нищо, което да стимулира младежите да се развиват. Не е имало и никога няма да има работа за средна класа служители на такива места, нито пък имаше какво да се прави през почивните дни, не можеше да срещнеш нови хора. Тя не разбираше защо Алан продължава да няма нищо против да живее тук, но беше щастлива, че той сам избра този път. Щеше й се да облекчи някак живота му, ето защо купи караваната, която стоеше на хвърлей място от къщата й. Така той можеше да бъде самостоятелен.
Мерилин не хранеше илюзии относно Ориентъл и това я отличаваше от останалите със „синя кръв“ в града, само че оставайки съвсем млада вдовица с две малки деца, се бе наложило да ограничи перспективите си. Това, че фамилията й е Бонър и че е завършила Калифорнийския университет, не спря банките да се опитват да приберат овощната й градина. Нито фамилията на семейството, нито връзките на родителите й можеха да й помогнат да оцелее. Дори високата диплома за висше финансово образование не успя да й проправи път.
Накрая всичко се свежда до пари и до това какво можеш да свършиш, а не до това какво си мислят, че си. Точно затова не можеше да понася Ориентъл. Само преди няколко дни тя предпочете да наеме на работа трудолюбив имигрант, а не хубавица, завършила „Дюк“ или Калифорнийския университет, не помнеше вече, която вярваше, че светът й дължи добър доход. Подобна стъпка сигурно е скандализирала Евелин Кулиър и Юджиния Уилкокс, но Мерилин отдавна гледаше на тях и на подобните им като на динозаври, вкопчили се отчаяно в света, който отдавна не съществуваше. На неотдавнашно събиране в града тя направо им го каза. В миналото това би предизвикало истински скандал, но Мерилин бе сред малкото със собствен бизнес тук, който на всичкото отгоре се и разрастваше, и никой, дори Евелин Кулиър и Юджиния Уилкокс, не смееше да й противоречи.
През годините след смъртта на Дейвид тя се научи да цени трудно спечелената си независимост. Научила се бе да вярва на интуицията си и трябваше да признае, че й харесва да контролира живота си, без да се съобразява с очакванията на околните. Вероятно това бе и причината да отказва толкова дълго на предложенията на Лио за брак. Счетоводител от Морхед Сити, той бе умен, заможен и тя се забавляваше в компанията му. Най-важното беше, че уважаваше изборите й, а и децата много го харесваха. Емили и Алан не можеха да разберат защо тя все още се дърпа.
Лио знаеше, че тя ще продължава да му отказва, но това не го безпокоеше прекалено, защото в интерес на истината, положението се нравеше и на двама им. Щяха може би да отидат на кино на следващия ден, в неделя тя щеше да ходи на църква, след което — на гробищата, както всяка седмица вече двайсет и пет години. По-късно щеше да се срещне с Лио, за да вечерят. По свой начин тя го обичаше. Може да не беше онази любов, която другите си представят, но какво значение имаше. Това, което ги свързваше и имаха, напълно задоволяваше и двамата.
В другата част на града Аманда пиеше кафе в кухнята на майка си и се стараеше да не обръща внимание на мълчанието на възрастната жена. Предишната вечер тя я чакаше на верандата и преди Аманда да седне, въпросите заваляха.
Къде беше? Защо закъсня толкова? Защо не се обади?
Аманда й напомни, че се е обадила, и преди да бъде въвлечена в обвинителната реч на майка си, която тя очевидно си беше приготвила, заяви, че има страшно главоболие и единственото, което иска, е да се качи в стаята си, за да си легне. Съдейки по изражението на майка си тази сутрин, речта нямаше да й се размине. Освен краткото „добро утро“, което размениха, майка й не каза нищо. Отправи се към тостера и с въздишка пусна филийките да се пекат. Тъй като те прегоряха, въздишката, която се откърти от гърдите на жената, беше още по-драматична.