Разбрах, искаше да каже Аманда. Разтревожила си се. Доволна ли си? Но вместо това продължи да отпива кафе, твърдо решена каквито и опити да прави майка й, да не й позволи да я въвлече в разправия.
Чу как филийките изскачат, как Евелин отваря и затваря шумно чекмеджето с приборите, за да извади нож, и как започва да маже филийката си.
— По-добре ли си? — най-сетне попита майка й, без да се обръща.
— Да, благодаря.
— Готова ли си да ми кажеш какво става? Къде беше?
— Казах ти, тръгнах късно — постара се Аманда да поддържа спокоен гласа си.
— Опитах се да се свържа по телефона, но чувах единствено гласовата ти поща.
— Батерията ми падна. — Тази лъжа й хрумна по пътя снощи.
— Това ли е причината да не се обадиш и на Франк? — Майка й донесе чинията си на масата.
— Говорих с него вчера, около час след като се бе прибрал от работа. — Аманда взе вестника и хвърли поглед на заглавията.
— Той се обади тук.
— И?
— Изненада се, че още не си пристигнала — ехидно подхвърли майка й. — Според него си тръгнала някъде към два часа.
— Имах да свърша някои неща преди това. — Лъжите излизаха твърде лесно напоследък, но пък и практикуваше вече от доста време.
— Звучеше разтревожен.
Не, звучал е пиян, помисли си Аманда, и се съмнявам, че изобщо помни, че се е обаждал. Тя се изправи и допълни чашата си с кафе.
— Ще му звънна по-късно.
— Имах покана за бридж снощи — седна майка й до масата.
Значи затова било всичко, помисли си Аманда. Или поне отчасти. Майка й беше страстна бриджорка и играеше с едни и същи хора от вече близо трийсет години.
— Трябвало е да отидеш.
— Чаках те и се надявах да вечеряме заедно. Как да отида? Наложи се Юджиния Уилкокс да ме замести.
Юджиния Уилкокс живееше по-надолу на същата улица в друга историческа сграда, също толкова великолепна, колкото тази на Евелин. Макар да се предполагаше, че са приятелки — познаваха се, откакто се помнеха — между тях съществуваше неизречено съперничество по отношение на къщите, в които живееха, на градините и всичко останало, включително и това кой прави по-хубав кадифен кейк.
— Съжалявам, мамо — настани се отново до масата Аманда. — Трябваше да се обадя по-рано.
— Юджиния нищо не разбира от анонси и това проваля цялата игра. Марта Ан вече ми се обади и се оплака. Казах й, че си пристигнала, и от дума на дума тя ни покани на вечеря тази вечер.
— Нали не си приела? — сбърчи чело Аманда.
— Приех, разбира се.
Образът на Досън изникна в съзнанието на Аманда.
— Не знам дали ще имам време — опита се тя да се измъкне. — Може би тази вечер ще има събиране преди погребението.
— Какво значи това? Ще има или няма да има?
— Искам да кажа, че не знам още. Адвокатът, който ми се обади, не каза нищо по този въпрос.
— Малко необичайно ми се вижда. Защо да не ти каже, ако ще има?
Може и така да е, помисли си Аманда, но едва ли е по-необичайно от това Тък да ме срещне с Досън на вечеря снощи.
— Според мен изпълнява разпорежданията на Тък.
При споменаването на името на стареца майка й посегна към перления гердан на врата си. Аманда не помнеше тя да е напускала спалнята си без грим и бижу и тази сутрин не правеше изключение. Евелин Кулиър винаги е била въплъщение на духа на стария Юг и очевидно това щеше да важи до края на дните й.
— Все още не разбирам защо трябваше да идваш за неговото погребение. Та ти не познаваше този човек.
— Напротив, мамо, познавах го.
— То беше много отдавна. Друго щеше да е, ако продължаваше да живееш в града. Тогава може би щях да те разбера. Но сега защо трябваше да пристигаш специално?
— За да засвидетелствам уважението си.
— Знаеш, че той нямаше добра репутация. Според мнозина беше луд. Как да обясня сега на приятелите си защо си дошла?
— Защо трябва да им казваш нещо?
— Защото ще ме питат.
— Какво ги интересува?
— Те се интересуват от теб.
Аманда долови нещо в гласа на майка си, което не успя да разтълкува. Докато се опитваше да разбере, добави сметана в кафето си.
— Нямах представа, че съм толкова любопитна тема — отбеляза само тя.