— Няма защо да се изненадваш. Почти не водиш вече Франк и децата. Не мога да ги спра да питат.
— Говорили сме вече за това — въздъхна Аманда, която не успя да скрие раздразнението си. — Франк работи, а децата са на училище, но това не означава, че аз не мога да идвам. Понякога дъщерите правят такива неща. Ходят да видят майките си.
— Случва се и да не се виждат с майките си. Това кара хората да се питат, ако искаш истината.
— Не те разбирам — присви очи Аманда.
— Имам предвид случаите, когато си идвала в Ориентъл, знаейки, че отсъствам. Преспивала си у дома, без дори да ме уведомиш. — Жената не криеше възмущението си. — Не мислеше, че знам, нали? Какъвто е бил случаят, когато бях на круиз миналата година. Или когато ходих при сестра ми в Чарлстън по̀ миналата. Видели са те. Приятелите ми са те видели. Това, което не разбирам, е, защо си мислеше, че няма да науча.
— Мамо…
— Не! — вдигна Евелин съвършено поддържаната си ръка. — Много добре знам защо си идвала. Може да съм стара, но не съм оглупяла още. За какво друго си идвала тук, освен за да се видиш с онзи старец? Очевидно за да се срещнеш с него. При него си ходила всичките онези пъти, когато ми казваше, че отиваш по магазините или че ще се срещнеш с приятелка на плажа. През цялото време си ме лъгала.
Аманда мълчаливо наведе очи. Наистина нямаше какво да каже. Чу дълбока въздишка в настъпилата тишина.
Когато майка й продължи, в гласа й вече липсваше предишната острота:
— Знаеш ли, аз също съм те лъгала, Аманда, и честно да ти кажа, изморих се да го крия. Все още съм твоя майка и можеш да споделиш с мен.
— Знам, мамо. — В гласа си долови сприхавите нотки на тийнейджърските си години и определено й стана неприятно.
— Да не би нещо с децата?
— Те са добре.
— Може би с Франк?
Аманда въртеше дръжката на чашата между пръстите си.
— Искаш ли да поговорим? — продължи майка й.
— Не — с равен глас заяви Аманда.
— Мога ли да направя нещо?
— Не.
— А с теб какво става, Аманда?
Неясно защо въпросът отново насочи мислите на Аманда към Досън и за миг тя се пренесе в кухнята на Тък, където се къпеше в неговото внимание. Даде си сметка, че нищо друго не иска в момента, освен да го види отново, независимо от последствията.
— Не знам — промърмори тя след кратка пауза. — Ще ми се да знаех.
След като дъщеря й отиде да си вземе душ, Евелин Кулиър отиде на задната веранда и се загледа в мъглата, стелеща се над реката. Обикновено това бе един от любимите й мигове на деня, още от дете. Тогава живееше близо до фабриката на баща си, но в края на седмицата обичаше да се разхожда до моста, където можеше да седи с часове и да съзерцава как слънцето полека-лека разкъсва и разнася мъглата. Харви знаеше, че тя винаги е мечтала да живее край реката, затова купи тази къща няколко месеца след като се ожениха. Естествено, купи я от баща си на нищожна цена. Кулиър притежаваха много имоти по онова време, но това беше без значение. По-важното беше, че бе помислил за нея, сега силно й се прииска той да е тук, за да поговорят за Аманда. Кой би могъл да знае какво става с нея в последно време? Аманда винаги е била загадка, още като момиче. Имаше свое мнение за нещата и откакто проходи, се проявяваше като изключителен инат. Ако майка й поръчаше да стои наблизо, тя при първа възможност драсваше нанякъде; ако Евелин настояваше да облече красива дреха, се появяваше с нещо, което бе изровила от дъното на гардероба. Докато Аманда беше малка, Евелин все някак успяваше да я държи под контрол или поне в правия път. Тя беше Кулиър все пак и хората имаха определени очаквания от нея. Един господ знае какво се обърна, когато стана девойка. Сякаш дяволът се всели в нея. Първо — Досън Коул! Не кой да е, а гаменът Коул. Започнаха лъжите, измъкванията, безкрайните лоши настроения и мигновени отговори, когато майка й се опиташе да поговори с нея разумно. С времето косата на Евелин започна да посивява от тревога и макар Аманда да не знаеше, само благодарение на постоянното наливане с бърбън успя да преживее тези ужасни години.
Едва когато успяха да я разделят с момчето от семейство Коул и замина в колежа, Аманда сякаш започна да влиза в релси. Последваха няколко спокойни чудесни години, внуците също донесоха много радост. Много тъжна бе загубата на момиченцето — чудесно весело дете! Но Бог никому не е обещавал живот без тревоги и грижи. Самата тя година преди Аманда да се роди, бе преживяла спонтанен аборт. Късмет беше, че дъщеря й в крайна сметка се стегна — семейството й има голяма нужда от нея — и дори се захвана с благотворителност. Евелин би предпочела дъщеря й да се занимава с нещо не така натоварващо, като например Младежката лига. Така или иначе болницата към университета „Дюк“ бе авторитетно място и тя нямаше нищо против да разказва на приятелките си за обедите за набиране на средства, които Аманда организира, и дори за доброволния труд, който полага там.