Напоследък обаче дъщеря й сякаш се връщаше към младежките си настроения — лъжеше като пубертет за каквото й падне. Те двете никога не бяха били достатъчно близки и Евелин се бе примирила с това. Мит беше приказката, че всяка майка и дъщеря са най-близки приятелки, но приятелството не беше толкова важно, колкото семейството, а то винаги е фактор. Никога не бяха споделяли кой знае колко, но пък и споделяното почти винаги е свързано с оплакване, което обикновено е чиста загуба на време. Животът е трудна работа. Така е било и така ще си остане, тогава не си заслужава да се оплакваш! Или предприемаш нещо, или оставяш нещата такива, каквито са, и приемаш избора си.
Нямаше нужда да си кой знае колко умен, за да разбереш, че дъщеря й и съпругът й имат проблеми. Почти не беше виждала Франк през последните няколко години, защото Аманда все идваше сама. Беше видяла, че той твърде често посяга към бирата. Истината е, че и бащата на Аманда често пиеше бърбън, но пък никой брак не е идеален. Имаше години, когато Емили направо не можеше да понася Харви, камо ли да продължава да е негова съпруга. Ако дъщеря й я беше попитала, тя нямаше намерение да го скрие и щеше да й напомни, че тревата в градината на съседите невинаги е по-зелена от твоята. Онова, което по-младото поколение не разбира, е, че тревата е по-зелена, когато я поливаш. А това означава, че и двамата — и Аманда, и Франк — ще трябва да се измъкнат от черупките си, ако искат да оправят нещата помежду си. Само че Аманда не я попита.
Жалко, защото Евелин можеше да й обясни, че само добавя нови проблеми към вече разстроения си брак и лъжата е част от тези проблеми. След като с такава лекота лъже майка си, не е толкова трудно да се сетиш, че прави същото и с мъжа си. Започнат ли веднъж да текат лъжи, няма да има край. Очевидно Аманда беше объркана, в такова състояние хората бъркат. Щеше да се наложи Евелин да е по-настоятелна тези два дни, все едно дали дъщеря й иска, или не.
Досън се беше върнал в града.
Тед Коул стоеше на стълбите пред бараката и пушеше, загледан разсеяно в „месните“ дървета. Обичаше да ги нарича така, когато момчетата се връщаха от лов. И сега на провесените клони висяха изкормени и одрани два трупа, целите накацани от мухи, които жужаха и над вътрешностите на земята под тях.
Утринният бриз полюляваше труповете и Тед вдиша отново дима от цигарата си. Беше видял Досън. Знаеше, че и Аби го е видял. Само дето Аби излъга, че не го е забелязал, и това вбеси Тед почти толкова, колкото и самодоволното появяване на Досън.
Брат му взе да му писва напоследък. Все нещо му нареждаше и го оставяше да се пита къде отиват парите на семейството. Май скоро щеше да дойде момент, когато старият Аби ще види обратната страна на пищова. Скъпият му брат беше станал небрежен. Онзи с бокса с шипове едва не го уби. Това никога нямаше да се случи преди няколко години. Нямаше да се случи и ако Тед беше с него, но Аби не сподели с него намеренията си, още един знак, че е станал невнимателен. Това момиче, новото му гадже… Канди или Ками, нещо такова беше. Вярно, че беше хубавка и с тяло, с което Тед нямаше нищо против да се позанимае. С жените никога не е сложно — искаш нещо от тях, получаваш го и ако се ядосат или се нацупят, им показваш къде грешат. Случва се да са нужни няколко урока, но в крайна сметка се подчиняват. Май Аби беше забравил тези важни неща.
На всичкото отгоре го излъга право в очите. Тед запрати фаса на цигарата си навън и се замисли, че май ще се наложи скоро да си поговори с Аби на висок глас. Но всичко по реда си. Първо беше ред на Досън. От години чакаше този момент. Заради него носът му бе извит на една страна, а челюстта му се крепеше на тел. Заради този кретен Тед открай време търпеше болки и подигравки, да не говорим, че девет години лежа зад решетките. Всеки, който се заяжда с Тед, трябва да си го получи. Това важеше и за Досън, и за брат му.
Завъртя се на пета и влезе в бараката. Строена в началото на века, вътре висеше само една крушка и тя едва осветяваше помещението. Тина, тригодишната му дъщеря, беше кацнала на разнебитеното канапе пред телевизора и гледаше филм на „Дисни“. Ела мина безмълвно покрай детето. В кухнята тиганите бяха покрити с дебел слой засъхнала мазнина, но тя продължи нататък към бебето, което скимтеше във високото си столче. Лицето му бе измацано с нещо жълто и лепкаво. Едва двайсетгодишна, Ела имаше тесен ханш, тънка рядка коса и обсипано с лунички лице. Роклята й едва прикриваше изпъкналия от бременността корем. Едва в седмия месец, беше изморена. Тя все си беше изморена.