Тед грабна ключовете си от кухненския плот и тя се обърна.
— Излизаш, така ли?
— Не се ври в моите работи — измърмори той, мина покрай детето, потупа го леко по главата и влезе в спалнята. Бръкна под възглавницата, измъкна глока си и го пъхна в колана на панталоните. Беше обзет от възбуда, все едно всичко на този свят беше наред.
7
Когато Досън се върна от сутрешния крос, някои от гостите в пансиона вече пиеха кафе в трапезарията и преглеждаха сутрешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Докато се качваше по стъпалата към стаята си, той долови аромат на бекон с яйца откъм кухнята. Взе си душ, нахлузи дънки и фланелка с къси ръкави и слезе в трапезарията.
Повечето посетители вече бяха приключили със закуската, затова той седна сам до една маса. Въпреки кроса не беше много гладен, но собственичката Алис Ръсел, жена на около шейсет, преселила се след пенсионирането в Ориентъл, напълни чинията му и той усети, че тя ще е много разочарована, ако не изяде всичко. Напомняше му на грижовна баба, за което допринасяше престилката отпред и домашната роба на квадрати под нея.
Разказа му, че като повечето хора в града, двамата с мъжа й избрали Ориентъл заради пристанището и лодките. Но мъжът й взел да се отегчава и накрая решили да купят пансиона заедно с бизнеса преди няколко години. Обръщаше се към него с „мистър Коул“, очевидно нямаше представа за славата на семейството му, защото не реагира, когато й довери, че е израснал в този град. Ясно беше, че не се е сляла напълно с обстановката.
Семейството му обаче все още беше в града. Забеляза Аби пред магазина и щом зави зад ъгъла, се понесе към пансиона, като подбираше главните артерии. Най-малко искаше да си има неприятности със семейството, особено с Тед и Аби, въпреки предчувствието, че едва ли ще се размине така лесно с тях.
И все пак имаше нещо, което му предстоеше да направи. След като се нахрани, взе букета, който бе поръчал да доставят в пансиона, и се качи в колата под наем. Поглеждаше от време на време в огледалото за задно виждане, за да се увери, че не го следят. Стигна гробището и намери гроба на доктор Дейвид Бонър.
Както се надяваше, мястото беше безлюдно. Остави цветята и мислено прочете кратка молитва за семейството на загиналия. Всичко това му отне само няколко минути и той пое обратно към пансиона. Остави там колата и вдигна глава. Чистото от облаци небе се бе ширнало до хоризонта, а въздухът вече беше топъл. Сутринта наистина бе твърде хубава, за да я пропусне, и Досън реши да върви пеша.
Слънчевите лъчи си играеха с водата на Нюс и той побърза да сложи тъмните очила. Огледа района, докато пресичаше улицата. Магазините бяха отворени вече, но по тротоарите не се виждаха хора. Запита се как издържа малкият им бизнес.
Хвърли поглед към часовника си и видя, че му остава половин час до срещата при адвоката. Недалеч от мястото, където беше застанал, забеляза кафене, покрай което бе минал сутринта по време на кроса. Нямаше нужда от повече кафе, но реши да си купи бутилка минерална вода. Лекият вятър раздвижи листата на дърветата и летящата врата на заведението. В същия миг в рамката й застана позната фигура и той се усмихна широко.
Аманда стоеше пред бара на „Бийнс“ и сипваше сметана и захар в чашата етиопско кафе, което си беше поръчала. Заведението, преустроена малка жилищна сграда с изглед към пристанището, предлагаше около двайсет различни вида кафе и превъзходни сладкиши, ето защо при всяко посещение в Ориентъл Аманда обичаше да се отбива тук. Това беше мястото, освен „Ъруинс“, където местните жители обменяха информация за събитията в града. Зад гърба й се водеха оживени разговори. Сутрешният прилив от посетители бе отминал, но в кафенето все още имаше повече хора, отколкото беше очаквала. Откакто бе влязла вътре, двайсет и няколко годишното момиче зад бара не спираше да изпълнява поръчки.
Аманда изпитваше крещяща нужда от едно силно кафе. Тазсутрешната размяна на реплики с майка й я разлюля. Докато си взимаше душ, й хрумна да се върне в кухнята и да проведе сериозен разговор с Евелин. Вече вън от банята, размисли. Макар винаги да се беше надявала, че майка й все някога ще стане онази майка, изпълнена със съчувствие и разбиране, за каквато бе мечтала, не беше лесно да си представи колко потресена и разочарована би била тя, ако дъщеря й само спомене името на Досън. Тирадата непременно щеше да започне, да се занижат добре познатите гневни, наситени с наставления монолози, които Аманда до болка познаваше от юношеските си години. Не биваше да забравя, че майка й беше жена от друго време със съвсем други ценности. Решенията бяха добри или лоши, изборите правилни или грешни, а някои граници не бива да се прекрачват! Съществуваха неподлежащи на обсъждане правила за поведение. Отдавна знаеше в какво вярва майка й. Тя държеше на чувството за отговорност, вярваше в това, че човек трябва да носи последствията от решенията си, и не търпеше хленченето.